Братья Стругацкие - Камерер - цялата трилогия

Камерер:Виж какво, отникъде нищо не знам. Аз знам точно толкова, колкото и ти. Нали току-що чете какво пише там… Третата импулсна система е само потенция, тя трябва да бъде задействувана… после започва онова там… изкачването от равнище към равнище… Колко ми се ще да погледам как ще направят всичко това с тебе против волята ти!

Пауза

Глумов:Да. (Истерично се смее.) Ама още малко и щях да си глътна езика от страх, шефе!

Камерер:Ти просто не се сети.

Глумов:Просто ще избягам! Нека ме търсят, ако си нямат работа! А пък ако ме намерят и започнат да се натрапват… Вие ще им кажете, че никак не ги съветвам, нали!

Камерер:Едва ли ще искат да говорят с мен.

Глумов:Как така?

Камерер:Ами, виж какво, те изобщо не се съобразяват с нас. Положението коренно се промени и вече се налага да свикнем с това. Вече не ние избираме времето за разговора, нито пък определяме темата… На практика ние изобщо не контролираме събитията. Но съгласи се, че досега такова нещо не е имало! Тук, на Земята, сред нас действува сила… и то не каква да е сила, а цяло силище! И ние нищо не знаем за нея. По-точно знаем само толкова, колкото ни разрешават да знаем, а това, съгласи се, е едва ли не по-лошо, отколкото нищо да не знаем. На Земята май че взе да става неуютно, а? Не, нищо лошо не мога да кажа за тези людени, ама нали и нищо хубаво досега не съм чул за тях!

Пауза

Камерер:Те знаят всичко за нас, а ние не знаем нищо за тях. Това е унизително. Сега всеки от нас, който влезе в досег с тази история, се чувствува унизен… Ето сега ни предстои да подложим на дълбоко ментокопиране двама членове на Световния съвет — само за да възстановим за какво е ставало дума по време на историческия разговор в „Дома на Леонид“… И забележи, нито членовете на съвета, нито ние искаме това ментокопиране, то унижава всички нас, но няма къде да се денем, въпреки че вероятността да постигнем някакъв успех, както сам разбираш, е повече от съмнителна…

Глумов:Но нали имате своя агентура сред тях!

Камерер:По-точно не „сред тях“, а около тях. „Сред тях“ е мечта. При това, страхувам се — непостижима… Кой от тях ще поиска да ни помага? За какво ще му е това? Та да не би те да имат нещо общо с вас? А? Тойво!

Продължителна пауза

Глумов:Не, Максим. Не искам. Разбирам ви добре, но не искам.

Камерер:Страхуваш ли се?

Глумов:Не знам. Просто не искам. Аз съм човек и не искам да бъда нищо друго. Не искам да гледам на вас отвисоко. Не искам хора, които уважавам и обичам, да ми изглеждат като дечурлига. Разбирам, че се надявате да запазя човешкото в мен… Може би дори имате някакви основания да се надявате на това. Но аз не искам да рискувам. Не искам!

Пауза

Камерер:Какво пък… В края на краищата даже заслужаваш похвала за това.

(Край на двадесетия документ)

Бях сигурен, че ще успея — и сбърках.

Тойво Глумов, все пак излезе, че зле те познавах, моето момче. Ти ми изглеждаше по-твърд, по-способен да се браниш, дори, ако щеш, по-голям фанатик.

И накрая няколко думи за истинската цел, с която публикувам тези мои спомени.

Всички вие, които сте ги прочели и познавате книгата „Пет биографии на века“, навярно вече сте се досетили, че целта ми е да опровергая сензационната хипотеза на П. Сорока и Е. Браун, че още докато е бил прогресор на Гиганда, Тойво Глумов е бил забелязан от людените и разпознат като себеподобен. Че още тогава той е бил превърнат в люден, преминал е на съответното равнище и бил изпратен при мен в „Комкон-2“ не толкова като таен наблюдател, а по-скоро като човек, който ще ни заблуждава и ще подклажда нашата омраза. И че в продължение на пет години той само с това се е занимавал — да създава напрегната обстановка в „Комкон“ и да ни насъсква срещу Странниците, като тълкува всяка погрешна стъпка, всеки пропуск, всяка небрежност на людените като следствие от дейността на ненавистната свръхцивилизация. Пет години той разигравал цялото ръководство на „Комкон-2“ и, разбира се, преди всичко своя шеф и покровител Максим Камерер. А когато все пак сме успели да разобличим людените, той разиграл пред доверчивия Биг Бъг последната трогателна сцена в комедията и излязъл от играта.

Предполагам, че всеки непредубеден читател, който не е чувал за теоретичните съждения на Сорока и Браун и вече се е запознал с моите мемоари, ще повдигне рамене и ще рече: „Ама че глупост, що за странна идея им е хрумнала, та тя противоречи на всичко, което току-що прочетох…“ Що се отнася до предубедения читател, до читателя, който досега е познавал Тойво Глумов само от „Петте биографии на века“, мога да му дам само един съвет: постарайте се да се отнесете безпристрастно към тези мемоари, няма нужда да подправяте с лютив сос въпроса за людените, който днес вече изглежда малко блудкав и безсолен.