Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

— С децата всичко наред ли е? — попита Еван.

— Не, разбира се. Елизабет не желае да напусне Ню Йорк, естествено. — („Да замина? Не съзнаваш ли, че трябва да си върша работата, която е да защитавам гражданите от твоите извънземни?” — По някакъв начин те бяха станали извънземните на Мариан.) — Райън заведе Кони при родителите й във Вермонт, а той се върна при своите лилави върболисти в Канада.

— А Ноа? — попита внимателно Еван. Той знаеше всичко за Ноа; защо, попита се тя за сетен път, споделяше всичко с този двайсет и осем годишен гей мъж, сякаш е неин връстник, а не на Ноа? Нямаше значение; Еван й беше нужен.

Тя поклати глава. Ноа беше изчезнал.

— Всичко ще е наред, Мариан. Той винаги се оправя.

— Знам.

— Виж, скачваме се.

Слязоха от подводницата през страничния вход на Мисията. Каквото и да беше предназначението на новите докове в горната част на кораба, не беше за прехвърляне на медицински кадри.

— Без да пречим на движението отгоре. Адски лесно — каза с възхищение Еван.

— Ах, тези съобразителни извънземни — промърмори Мариан, доста тихичко, за да не я чуе все още облеченият в парадна униформа капитан на подводницата. Размяната на обичайните за тях полусаркастични забележки й действаше успокоително: истинската жаба в илюзорната градина. Преддверието на кораба не се беше променило, само че този път ги посрещна друг извънземен. Беше жена и носеше същия проблясващ енергиен щит върху семплата туника и панталони. Висока, с медна кожа, с онези неестествено големи очи, тя изглеждаше на около трийсет, но как би могъл да знае човек? Имаха ли денебците пластична хирургия? Защо не? Имаха всичко друго.

Освен лечение за спорова болест.

Денебката се представи (учен Джоунс), произнесе стандартната „радвам се, че дойдохте” реч, която изнервящо излизаше от тавана. Заведе ги до лабораторията и веднага си тръгна. Със или без пластична хирургия, Мариан високо оцени извънземната технология, когато видя лабораторията. В нея нямаше нищо непознато, но всичко беше първокласно. Дали я бяха създали по същия начин, по който бяха създали Мисията, или я бяха поръчали от земен доставчик? Вероятно второто, защото най-модерният генетичен секвенсер все още носеше етикет „Илюмина”. Апаратът или е бил поръчан, транспортиран и платен (с какво?) през предишните месеци на преговори, или беше най-бързата доставка в света.

До него на полица бяха подредени епруветки с кръвни проби, всички грижливо етикетирани.

Макс моментално отиде до компютъра и го включи.

— Няма интернет — каза той разочаровано, — само локална мрежа и… леле, той е тежко защитен.

— Нали съзнаваш — каза Мариан, — че това е малка част от научните изследвания, които се извършват на борда на Мисията ? Ние няма да правим нищо друго, освен да обработваме митохондриална ДНК, за да идентифицираме носителите на хаплогрупа L7. Ние сме в периферията на голямата картина.

— Хей, нали сме тук — отговори Макс и й се усмихна щастливо. — Жалко само за World of Warcraft. В това нещо няма никакви игри. Какво ще правя в свободното си време?

— Ще работиш — отговори му Мариан, точно когато вратата се отвори и влязоха двама души. Мариан разпозна единия, макар че го виждаше за пръв път. Охрана. Жената беше по-трудна за определяне. Средна възраст, носеше джинси и пуловер, косата й беше вързана с малко прекалено младежка панделка. Но усмивката й беше сърдечна и се излъчваше от очите й. Тя подаде ръка.

— Доктор Дженър? Аз съм Лиза Гитерес, консултант по генетика. Аз ще съм връзката ви с доброволците. Вероятно няма да се видим пак, но просто исках да ви поздравя. Вие сте доктор Бланфорд?

— Да — отговори Еван.

Мариан се намръщи.

— Защо ни е необходим консултант по генетика? Казаха ни, че работата ни се състои само в обработване на кръвните проби, за да идентифицираме членовете на хаплогрупа L7.

— Така е — отговори Лиза — И оттам поемам аз.

— Поемате какво оттам?

Лиза внимателно я изгледа.

— Вие знаете, разбира се, че денебците искат да идентифицират оцелелите членове на собствената им хаплогрупа. Те ги смятат за свое семейство. Концепцията за семейството е от основно значение за тях.

Мариан отговори:

— Вие не сте генетик, а ксенопсихолог.

— И това също.

— И какво ще се случи, след като бъдат идентифицирани отдавна загубените членове на семейството?

— Аз ще им съобщя, че са отдавна загубените членове на семейството. — Усмивката й нито за миг не се помрачи.