Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

Времето е от първостепенно значение! Изминаха няколко седмици в преговори, за които Мариан не знаеше нищо. Мариан размишляваше върху думата „първостепенен”. Елизабет работеше невероятно дълги часове; Граничният патрул беше призован да съдейства за недопускането на „нежелателни лица” на пристанището, помагайки на Бреговата охрана, Имиграционната служба, Нюйоркската полиция и каквито още служби градът смяташе за нужно. Ноа си отиде и повече не се обади.

Еван беше с нея в апартамента, когато позвъни денебското комуникационно устройство.

— Какво е това? — попита той небрежно и си изтри устата със салфетка. Беше донесъл клюки от факултета и кутия суши. Кухненската маса беше отрупана с туна татаки, суши в краставични кръгчета и хотатегаи.

— Това е телефонно обаждане от денебския посланик — каза Мариан.

Еван, който спря да си бърше устата и салфетката увисна във въздуха, я гледаше изумено.

Тя сложи малкото устройство на масата, както я бяха инструктирали и каза кодовата дума. Механичен глас попита:

— Доктор Мариан Дженър?

— Да.

— Обажда се посланик Смит. Постигнахме споразумение с ООН да действаме и незабавно ще разширим лабораторията си. Бих искал вие да оглавите част от изследванията.

— Г-н посланик, аз не съм епидемиолог, не съм имунолог, не съм лекар. Има много други, които…

— Да. Ние не искаме от вас да работите с патогени, нито с пациенти. Искаме от вас да идентифицирате доброволци, принадлежащи към хаплогрупата, която открихте, L7.

По гърба на Мариан полазиха ледени тръпки.

— Защо? Не е имало голям обмен между нашите., ъ-ъ… групи хора от 150 000 години. А и митохондриалната диференциация не би имала роля в…

— Това не е свързано със спорите.

— С какво е свързано тогава? — Евгеника, господстваща раса, нацисти…

— Това е чисто семеен въпрос.

Мариан погледна към Еван, който неистово драскаше по белия плик от суши: ОТИДИ! ПРИЕМИ! ЛУДА ЛИ СИ? ТАКЪВ ШАНС СЕ СЛУЧВА ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА!

— Семеен въпрос? — попита тя.

— Да. Семейството е нещо много важно за нас. Цялото ни общество се гради на лоялност към предците.

Доколкото й беше известно, това беше първият път, в който посланикът споменаваше пред някого нещо за организацията на денебското общество. Еван, който държеше книжния плик на десет сантиметра от очите й, го грабна обратно и написа: ШАНС ВЕДНЪЖ НА ШЕСТ ХИЛЯДИ ЖИВОТА!

Броят на поколенията от Митохондриалната Ева насам.

— Бих искал да съберете малък екип от трима-четирима души. Ще ви осигурим лаборатория и доброволци, които ще ви дадат тъканни проби. ООН много ни помага. Моля съберете екипа си във вторник на мястото, където сте сега, и някой ще дойде да ви вземе. Приемате ли това назначение?

— Вторник, това е само…

— Приемате ли назначението?

— Аз… да.

— Добре. Довиждане.

— Мариан… — каза Еван.

— Да, разбира се, ти си част от „екипа“. Господи, всичко е толкова нереално.

— Благодаря ти. Благодаря ти.

— Стига си дрънкал, Еван. Трябват ни двама лаборанти. Как могат да оборудват лаборатория до вторник? Невъзможно е.

— Или поне така мислехме — каза Еван.

Беше невъзможно да остане в апартамента. Майка му през цялото време държеше телевизора пуснат и слушаше дори и най-откачените новини за извънземните и тяхната наука. Елизабет шумно влизаше и излизаше, постоянно гневна на всичко, което не й харесваше в света, включително на денебците. Двете жени спореха на висок глас и освен на интелектуално ниво, не се притесняваха от нищо, но за разлика от тях Ноа не можеше да се храни, защото му се повръщаше, не можеше да спи, защото сънуваше кошмари, и не можеше да се разхожда, защото стомахът му се беше свил на топка.

Намери си стая в евтин пансион и работа на черно като мияч на чинии в ресторантче за такос. Макар че такосите плуваха в мазнина, той ги преглъщаше много по-лесно, отколкото при Елизабет, а и без това ядеше малко. Надниците му отиваха за захарна тръстика.

Той последователно ставаше наблюдателно дете, закоравял самотник, философски настроен самотник, дружелюбен просяк. В различните случаи захарната тръстика го правеше мълчалив или екстроверт, тъжен, страхлив или уверен човек. Но никое от тези неща не беше толкова приятно, колкото преди. Той не губеше усещането, че е Ноа. Преди не беше така. Сега вратата за излизане от себе си оставаше открехната. Увеличаването на дозата не помагаше.

Две седмици след като напусна апартамента на Елизабет, през свободния си следобед той се разходи до Батъри Парк. Следобедното октомврийско слънце беше необичайно топло за сезона. Появиха се облаци, имаше есенни листа, хризантеми и продавачи на балони. Туристите се разхождаха из парка, седяха на пейките от двете страни на алеите, хранеха гълъбите, разглеждаха замъка Клинтън. Ноа стоя дълго време, облегнат на перилата над пристанището и гледаше чудото.