Нэнси Кресс - Братовчедите от вчера

— Случва се! Сега! — изкрещя някой.

Какво се случваше, Ноа не знаеше, но очевидно някой знаеше, защото от всички страни тичаха хора. Ноа щеше да бъде притиснат и избутан от мястото си, ако не се беше хванал за перилата с две ръце. Хората се качиха на пейките; тийнейджърите се катереха по електрическите стълбове. На върха на замъка се появиха фигури. Един човек започна трескаво да продава телескопи и бинокли, очевидно подготвени за този случай. Ноа си купи бинокъл с парите, с които се канеше да си купи захарна тръстика.

— Махнете проклетата кола! — крещеше някой, докато един форд натискаше клаксона и се мъчеше да си пробие път през тълпата в пешеходната зона. Викове, крясъци и още хора, които изскачаха от колите и се блъскаха към перилата.

Навътре в пристанището денебската Мисия, чийто енергиен щит беше притъмнял на облачното небе, започна да свети. През бинокъла си Ноа видя как многофасетният купол потръпна — не се разклати, а вълнообразно потръпна, сякаш е жив. Жив ли беше? Дали майка му знаеше това?

— Аааахххх — въздъхна тълпата.

Енергийният щит започна да се разлива. Или беше изтънял, или беше сменил консистенцията си, защото в един дълъг момент — може би деветдесет секунди — Ноа почти виждаше през него. Очертаваха се под, стени, машини…после куполът пак стана непрозрачен. Но подът се разрастваше и заемаше по-широка територия, като пускаше пипала от материя и енергия.

Някой на моста извика:

— Превземат ни!

В същия миг бяха извадени плакати, хората се качиха на покривите на коли, които нямаха право да влизат в парка, и започна скандирането. Но не бяха много хората, които скандираха. Повечето се бяха струпали по перилата и гледаха в морето.

В продължение на десет минути Мисията растеше, разширяваше се настрани и безшумно се разстилаше върху спокойното море, като забързан вариант на разцъфващи алги. Когато отново се втвърди — поне на Ноа така му изглеждаше, като разтопено стъкло, което изстива — конструкцията беше шест пъти по-голяма отпреди. Пипалата бяха станали докове, един огромен към града и няколко малки от едната страна. Към този момент дори и скандиращите бяха замлъкнали, погълнати от безшумния, чудовищен триумф на невъобразимата конструкция. Когато всичко свърши, никой не проговори.

После един възмутен глас извика:

— Тези копелета взели ли са разрешение за строеж от общината?

Това разчупи мълчанието. Скандирането, споровете, възгласите се възобновиха. Няколко шофьори започнаха да форсират двигателите си, безсмислено действие, тъй като беше невъзможно да придвижат колите си. Пристигнаха първите моторизирани ченгета: Нюйоркската полиция, после Специализираният граничен патрул, после хаос.

Ноа умело се провря през мелето и излезе на улиците северно от Батъри. Трябваше да се яви на работа след час. Мисията нямаше нищо общо с него.

Споровият облак не прилича на нищо друго.

По-тъмно петно в тъмно пространство или леко замъгляване на звездната светлина, излъчваща се зад него. Земните астрономи не можеха с точност да определят размерите му. Те разчитаха на денебските измервания за всичко, освен за единствения факт от първостепенна важност, който човешките сателити в дълбокия космос и човешката изобретателност в стотици обсерватории по света можеха да потвърдят: облакът идваше. Траекторията на най-близкия му край щеше да пресече траекторията на Земята в посоченото от денебците време: началото на септември.

Мариан знаеше, че почти веднага след съобщението на Обединените нации глупостта и безумието ще се възцарят по цялата планета. Копаеха се, строяха се и се продаваха различни убежища, до едно безполезни. Щом вътре можеше да влезе въздух, можеха да влизат и спори. В Кентъки някаква компания започна да обзавежда дълбоки пещери с климатични инсталации, запаси от храна за една година и скъпи легла: подготвяйки ги за палеолитни пещерни хора. Тя не обръщаше повече внимание на този комерсиален сървайвализъм, отколкото на предаваните по телевизията протести, разгневени тълпи, мирни походи или живописни художествени изображения на облака и предполагаемия ефект от него. Тя си имаше работа.

Във вторник Мариан, Еван и двамата лаборанти бяха отведени до пристанището пред специалната мисия на ООН. В подводницата Макс и Джина застанаха пред илюминатора, а може би това беше монитор, който приличаше на илюминатор, за да гледат рибите под водата. Може би рибите ги успокояваха. Но те може и да нямаха нужда от успокояване: Мариан, която беше работила и с двамата преди, ги избра заради уравновесеността им, а не само заради компетентността им. Властите бяха одобрили Макс и Джина, като вероятно ги бяха проучили за чисто съдебно минало и за отношението им към извънземните. Макс, който беше само на двайсет и девет, беше компютърен гений. Джина, на трийсет и пет-шест, болката на италианската си майка, задето още не се е омъжила, беше човекът, който според Мариан правеше най-малко грешки в подготовката, намножаването и определянето на секвенцията на пробите.