Кристофър Прийст - Преобърнатият свят

— Не виждам защо не.

— Ами… някои от другите членове на гилдии не бяха склонни — каза Хелуърд. — Чувствах се много объркан първия път, когато излязох извън града и се научих да не задавам твърде много въпроси.

— Зависи от въпросите — отвърна Колингс.

Хелуърд реши да спре да се оправдава.

— Става въпрос за две неща — каза той. — Оптимумът и клетвата. Не съм сигурен в нито едно от двете.

— Нищо чудно. През милите съм работил с много чираци и всички те се тревожат от тези неща.

— Можеш ли да ми кажеш онова, което искам да знам?

Колингс поклати глава.

— Не и за оптимума. За него ще разбереш сам.

— Но всичко, което знам, е, че се движи на север. Той нещо условно ли е?

— Не е условно… но не мога да говоря за него. Обещавам ти, че много скоро ще научиш онова, което искаш да знаеш. А какъв е проблемът с клетвата?

Хелуърд помълча за момент.

После каза:

— Ако разбереш, че съм я нарушил, ще ме убиеш. Така ли е?

— На теория, да.

— А на практика?

— Мисълта няма да ми дава мира няколко дни, после сигурно щях да поговоря с някой от другите членове на гилдии, за да видя какво ще ме посъветва. Но ти не си я нарушил, нали?

— Не съм сигурен.

— По-добре ми разкажи какво стана.

— Добре.

Хелуърд започна да говори за въпросите, които му беше задавала Виктория в самото начало, като се опита да ограничи разказа си само до най-общото, без да казва нищо определено. Тъй като Колингс продължаваше да мълчи, Хелуърд навлезе в повече подробности. Не след дълго установи, че разказва почти дума по дума всичко, което й беше казал.

Когато свърши, Колингс каза:

— Според мен няма за какво да се безпокоиш.

Хелуърд изпита облекчение, но това, което го измъчваше, не можеше да бъде прогонено толкова бързо.

— Сигурен ли си?

— Нищо лошо не е станало заради това, че си споделил с жена си.

Градът вече се виждаше и се забелязваха обичайните признаци на оживление около железопътните линии.

— Не може да е толкова просто — възрази Хелуърд. — Клетвата е много ясно формулирана, а наказанието съвсем не е леко.

— Така е… но членовете на гилдии, които са живи днес, са я наследили. Ние полагаме Клетвата и я предаваме на следващите поколения. И ти ще го направиш на свой ред. Това не означава, че гилдиите са съгласни с нея, но още никой не е предложил друго.

— Значи гилдиите биха искали да се освободят от нея, ако е възможно? — попита Хелуърд.

Колингс се усмихна.

— Не казах точно това. Градът има дълга история. Основателят му се казва Франсис Дистейн и се твърди че, той е въвел клетвата. До колкото можем да разберем от старите документи, тези правила за секретност са били за предпочитане. Но днес нещата са малко по-свободни.

— Само че, клетвата остава в сила.

— Да, и според мен все още е полезна. В града има много хора, които може никога да не научат какво става тук, навън, и не е нужно да научават. Това са хората, които се занимават основно с обслужването на града. Те влизат в контакт с външни хора — пренасочените жени, например — и ако им беше разрешено да говорят твърде свободно, може би истинската същност на града ще стане всеобщо достояние на хората навън. Ние вече си имаме неприятности с местните хора — наемниците, както ги наричат пазителите на реда. Просъществуването на града е несигурно и той трябва да бъде опазен на всяка цена.

— В опасност ли сме?

— В момента не. Но ако в случай на саботаж веднага ще възникне голяма опасност. Ние и без това сме непопулярни… няма полза да увеличаваме тази непопулярност, като позволим на местните да научат, че сме уязвими.

— Значи мога да говоря по-открито с Виктория?

— Прецени сам. Тя е дъщеря на Леру, нали? Разумно момиче. Докато не споделя с други онова, което й казваш, не виждам нищо лошо. Но не говори с други хора.

— Няма — обеща Хелуърд.

— И недей да разправяш, че оптимумът се движи. Той не се движи.

Хелуърд го погледна изненадано.

— Казаха ми, че се движи.

— Това не е вярно. Оптимумът е неподвижен.

— Тогава защо градът никога не го достига?

— Достига го от време на време — каза Колингс. — Но никога не може да остане там за твърде дълго. Земята се отдалечава от него в южна посока.

РЕЛСИТЕ СЕ ПРОСТИРАХА на около миля северно от града. Докато приближаваха, Хелуърд и Колингс видяха как изтеглят един от кабелите на лебедките към анкерните гнезда. След ден-два градът щеше отново да се придвижи напред.

Те преведоха конете през релсите и се спуснаха към града. Тук, от северната страна, беше входът към тъмния тунел, който преминаваше под него и осигуряваше единствения официален достъп към вътрешността.