Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

Отблясъците от обедното слънце бяха ослепителни. Джак вдиша дълбоко наситения въздух на делтата, тежък и влажен, наситен с мириса на солена вода и същевременно подсладен от аромата на острица и летни цветя.

Докато навлизаше все по-дълбоко в блатата, за пореден път се възхити на грубата и първобитна прелест на този обширен девствен район. Един белоопашат елен избяга на подскоци от рева на двигателя. Алигатори се напъхваха по-дълбоко в каналите. Еноти и катерици се стрелкаха по дърветата.

Джак взе поредния завой, намали и угаси двигателя.

Трябваше му момент насаме, за да събере мислите си.

Остави лодката да се полюшва във водата и се заслуша в живота около себе си. Някои смятаха блатата за пусто и тихо място. Нямаше нещо по-далечно от истината. Той затвори очи и се потопи в бръмченето на насекомите, хора на жабите, далечния рев на мъжки алигатор и трелите на хилядите птици, преплитащи се с всички останали звуци.

След събитията от изминалата пролет Джак често се възползваше от моменти като този, за да спре и да се възхити на чудесата около себе си. Сякаш се беше сдобил с нови очи. Всъщност всичките му сетива сякаш бяха станали по-възприемчиви. Не заради някакъв остатъчен ефект от заболяването му, а просто поради възродената му съпричастност към всичко живо.

Точно този момент бе особено важен за него.

Животът му беше на път да се промени по неведом за него начин и той трябваше да се приготви за това. Но в същото време усещаше, че времето го притиска.

Лорна го чакаше — тайно повикана тук при загадъчни обстоятелства — и той не смееше да я кара да чака по-дълго от необходимото. Тя имаше много работа в ЦИЗВО — новият център все още се строеше.

— По-добре да се размърдаме — каза той на Бърт.

Кучето тупна с опашка в знак на съгласие.

Джак пое дълбоко дъх, включи двигателя и отново полетя по ръкави и канали. Тук бе същински лабиринт, но той познаваше пътя наизуст. Плъзна се покрай един остров и стигна канал, който вървеше право към голяма къща от дървени трупи, построена наскоро след пожарите.

Понесе се право към пристана, в последния момент завъртя лодката настрани и спря безупречно до самия кей. Позната закръглена фигура с комбинезон и бейзболен каскет на щатския университет се надигна от стола си и му помогна да завърже плъзгача.

Бърт скочи на кея и поздрави посрещача като стар приятел.

— Крайно време беше да дойдеш, Джак. Малката кобилка започва да губи търпение. Вече си мислех, че ще се наложи да я връзвам. — С едно последно дръпване мъжът затегна въжето към стълба на кея.

— Благодаря, Джо. Къде е тя?

— Къде мислиш? — Махна към къщата и терена, известен до неотдавна като фермата за алигатори на чичо Джо. — Излезе със Стела и децата.

Лорна се взираше изумена. Гледката никога нямаше да й омръзне.

Стоеше на наблюдателната платформа над езерцата и дървените пътеки. На дървения парапет имаше запотена чаша лимонада. Долу децата тичаха и си играеха, клякаха и скачаха. Някои висяха по клоните на дърветата.

В езерцата вече нямаше алигатори. Всички бяха преместени, в това число и Елвис, който вече беше звезда в зоопарка „Одюбон“ в града. В подкрепа на придобивката в момента течеше голяма маркетингова кампания. Девизът й можеше да се прочете по билбордовете, автобусите и трамваите на цял Ню Орлиънс. Състоеше се само от три думи: Елвис е жив!

Стела изкачи стъпалата с най-малкото дете в ръце. Въпреки че бе само на три месеца, момиченцето вече ходеше самичко, макар ясно да личеше, че обича да го носят.

— Ева става тежка — отбеляза тя и повдигна детето по-високо.

— Личи й.

— Отбиваме я от биберона, както предложи, но тя се сърди.

— Винаги се сърдят. — Лорна се усмихна и кимна към езерцата. — Трябва да кажа, че си се справила отлично. Всички изглеждат толкова щастливи…

Стела се ухили.

— А, сдобиват се с нормалните драскотини и синини като всички малчугани, но никога не съм виждала по-обичлива тайфа. Трябва да ги видиш колко са луди по Игор, Багира и двете маймунки. Непрекъснато ги тъпчат с лакомства.

Лорна се разсмя. Изобщо не се беше съмнявала, че децата ще намерят хубав дом тук, но беше изненадана колко бързо са свикнали с новата обстановка и среда.

Лорна и останалите се бяха разбрали да запазят съществуването на децата в тайна — поне докато не станат достатъчно силни и светът не бъде готов да чуе новина като тази. Братята Тибодо бяха достатъчно опитни и успяха да ги вкарат тайно в блатата. Никой нищо не разбра, а когато ставаше въпрос да скриеш нещо, трудно можеше да се намери по-добро място от това.