Джеймс Роллинс - Олтарът на Рая

Застана до парапета, вдиша дълбоко и загледа тъмното море. Звездите блестяха над нея, луната още не беше изгряла.

Драсната клечка кибрит я накара да подскочи от изненада.

Обърна се и видя Бенет, седеше на един стол на палубата. Изгубена в собствените си мисли, Лорна не го бе забелязала в тъмното. Той доближи клечката до лулата си, разпали я и тютюнът засвети като тъмночервени въглени. Бенет стана и дойде при нея.

— Как е той?

Лорна въздъхна.

— Не зная. Треската отслабна. Упойката спря спазмите. Но не зная дали вътрешно е добре. Дълго е бил подложен на вируса.

Бенет пусна струйка дим.

— Направихте всичко по силите си.

Известно време постояха мълчаливо.

Лорна имаше нужда да смени темата.

— Как е бебето?

— Спи. Намерихме решение. Жената на капитана има четиримесечно бебе. Просто късмет. — Бенет се обърна към нея. — Между другото, детето на Ева е момиченце.

— А другите деца?

— Всички спят вътре с малкото. Мисля, че го разпознават като едно от тях и искат да го посрещнат с добре дошло. Или може би е просто детско любопитство. Трудно е да се каже.

Отново настъпи мълчание. Бенет обаче явно бе пълен с въпроси.

— Защо според вас Ева се отказа от дъщеря си? — попита той.

Лорна си бе задавала същия въпрос. Не можеше да каже със сигурност, но имаше предположение.

— Мисля, че по същата причина, поради която пуснаха нас… или по-скоро децата.

— Какво искате да кажете?

— Бебето е чисто. Невронната му мрежа е все още в зародиш. Мисля, че във вилата възрастните разбраха, че децата са непокварени. В онзи момент на конфронтация се сблъскаха два разума. Единият чист и невинен, другият — измъчен и докаран до лудост. Мисля, че по-старият кошерен ум е разбрал, че младите са изгубени за тях и че единственото, което могат да им предложат, е отрова и болка.

Спомни си агонията и мъката на Адам, когато момченцето бе протегнало ръка към него.

— Затова направиха единственото, което можеха — каза тя. — Пуснаха ги, като последен дар и саможертва.

— А след това? Смятате ли, че са знаели, че ще загинат?

Лорна си припомни последното изражение на Ева. Изглеждаше изпълнено с покой и приемане.

— Мисля, че да.

Бенет потъна в размисъл, пуфтеше с лулата. Накрая се осмели да зададе истинския въпрос, който го тормозеше.

— Защо обаче защитиха мен? Това е безсмислено. Чудовищата щяха да ме убият.

— Може би знаете отговора по-добре от мен.

Той впери поглед в нея. В очите му заблестяха сълзи. Нуждаеше се от напътствие. Лорна не знаеше дали го заслужава, но взе пример от децата.

— Те защитиха и мен — рече тя. — Макар че не могат да се свържат с нас така близко както помежду си, според мен те са силно съпричастни. Усетили са във вас нещо, което си заслужава да бъде спасено.

— Но какво би могло да е то? Аз… аз само си затварях очите за… а понякога не правех дори и това. — Той поклати глава.

— Не зная. Не мога да прочета сърцето ви. Но може би са доловили у вас възможността за изкупление. И насред цялото онова кръвопролитие не са можели да позволят тази възможност да бъде унищожена.

Бенет се извърна. Скри лице в дланите си. Раменете му се разтресоха.

— Какво направих? — тихо изхлипа той.

— Не става въпрос какво сте направили, а какво предстои да направите — тихо каза Лорна.

И докато думите излизаха от устните й, ги прие и за себе си. Толкова дълго бе оставяла миналото да я определя, да я изолира, да я държи затворена в капана на собственото й чувство за вина. Вече не. Отново чу последните думи на Джак.

„Том го няма.“

Беше време наистина да го осъзнае и да действа според това.

Замоли се все още да има тази възможност.

Кампусът на университета Тулани се издигаше сред скупчени стари имения, изпъстрени с магнолии паркове и колежански общежития. Намираше се само на няколко спирки с трамвая „Сейнт Чарлз“ до дома на Лорна в Парковия район.

Въпреки това през последните три дни тя рядко напускаше неврологичния отдел на четвъртия етаж на медицинския център на университета. Сега крачеше напред-назад по коридора и с нетърпение чакаше невролога да приключи прегледа си.

Джак беше докаран тук с хеликоптер направо от катера на Тибодо. Лорна дойде с него и обясни на докторите какво е направила. Спести доста подробности, но бе напълно честна относно състоянието му.

Половината специалисти на болницата бяха минали през стаята на Джак. След като го докараха, го включиха на пропофол, за да го задържат в кома, електроенцефалограмата му бе под непрекъснато наблюдение, а към тялото му бе прикрепена цяла батарея уреди.