Нил Шустерман - Косачи

— Мила моя — заговори Косач Майър с отработено спокойствие, — това не е Прибирането, тъй като все още не си Косач. Просто трябва да го умъртвиш. Линейка дрон ще го откара за съживяване веднага щом изпълниш поставената задача.

— Но той ще си спомня!

— Да — отговори Косач Мандела. — Ти също.

Един от другите непознати Косачи кръстоса ръце и изпъшка почти по същия начин, както беше направила и тя по пътя насам:

— Твърде опърничава е. Да я пратим да си върви. И без това вечерта прекалено се проточи.

— Да ѝ дадем време — отвърна строго Косач Мандела.

Петият Косач, нисък мъж със странна намръщена физиономия, се изправи и прочете от пергамент, който вероятно беше на стотици години:

— Не можеш да бъдеш принуждавана за нищо. Разполагаш с цялото време, което ти е нужно. Трябва да използваш определеното оръжие. Когато приключиш, ще оставиш субекта и ще излезеш пред комисията, за да бъдеш оценена. Наясно ли си с всичко това?

Цитра кимна.

— Вербален отговор, моля.

— Да, наясно съм.

Той се върна на мястото си, а Цитра разгъна листчето. На него беше изписана една-единствена дума.

Нож.

Тя изпусна хартията на пода. Не мога да го направя , каза си. Не мога. Но в ушите ѝ прозвуча нежният глас на Косач Кюри. Да, Цитра, можеш.

В този момент се замисли, че всеки от Косачите във Форума на Косачите е започнал с преминаването на този тест. Всеки един от тях е бил принуден да отнеме живота на някого, когото обича. Да, въпросният човек щеше да бъде съживен, но това не омаловажаваше хладнокръвния акт.

Подсъзнанието на хората не е способно да различи перманентното от временното елиминиране. Макар че Бен щеше да бъде съживен, как щеше да погледне брат си в очите отново? Защото, ако го елиминираше сега, Цитра завинаги щеше да остане тази, която е отнела живота му.

— Защо? — попита тя. — Защо трябва да го правя?

Раздразнителният Косач ѝ посочи вратата.

— Изходът е ето там. Ако ти се струва прекалено, може да си тръгнеш.

— Струва ми се, че тя пита за законовата страна на въпроса — намеси се Косач Майър.

Раздразнителният Косач се присмя, ниският сви рамене. Паназиатката взе да потропва с крак, а Косач Мандела се наведе напред.

— Трябва да го направиш, за да продължиш напред като Косач — обясни Косач Мандела. — Ще знаеш в сърнето си, че най-трудното нещо, което някога ще ти се наложи да направиш… е вече направено.

— Ако си способна да го извършиш — добави Косач Майър, — значи притежаваш вътрешната сила, необходима, за да бъдеш Косач.

Въпреки че част от Цитра копнееше да се завърти и да избяга през тази врата, момичето изпъна рамене, изправи се, протегна ръка и взе двуострия нож. Скри го зад кръста си и приближи към брат си. Извади оръжието чак след като се озова точно пред него.

— Не се бой — рече тя. Коленичи и използва ножа, за да среже въжетата около краката му, а след това около китките, вързани за стола. Опита се да отлепи лепенката на устата, но не се получи, затова сряза и нея.

— Може ли вече да си ида у дома? — попита Бен така безпомощно, че ѝ скъса сърцето.

— Още не — отвърна му тя, все още на колене пред него. — Съвсем скоро ще можеш.

— Ще ме нараниш ли, Цитра?

Цитра не можеше да контролира сълзите си, дори не направи опит. Какъв смисъл имаше?

— Да, Бен. Съжалявам.

— На Прибирането ли ще ме подложиш? — едвам промълви той.

— Не — увери го тя. — Ще те отведат във възстановителен център. Ще бъдеш като нов.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Изглежда, поне мъничко му олекна. Тя не му обясни защо се налага да направи това и той не попита. Вярваше ѝ. Вярваше, че каквато и причина да има, е достатъчно основателна.

— Ще боли ли? — попита Бен.

Цитра отново не сметна за нужно да го лъже.

— Да, ще боли. Но само за кратко.

Беше му нужно време да го обмисли. Да го анализира. Да го приеме. След това помоли:

— Може ли да го видя?

За момент тя не разбра точно какво я пита, но той посочи ножа. Цитра внимателно го постави в ръцете му.

— Тежък е — каза момчето.

— Знаеш ли, че тексаските Косачи упражняват Прибирането само с двуостри ножове?

— Там ли ще бъдеш Косач? В Тексас?

— Не, Бен. Ще остана тук.

Той завъртя ножа в ръце и двамата се загледаха в отблясъците на острието на светлината. След това ѝ го върна.

— Ужасно уплашен съм, Цитра — промълви той шепнешком, едва чуто.

— Знам. Аз също. Нормално е да се страхуваш.

— Ще получа ли сладолед? — попита той. — Чух, че черпели със сладолед във възстановителните центрове.