Нил Шустерман - Бурята

— Бурята има други чувства по въпроса.

— Какво? Как може да чувства каквото и да било? Говорим за прехвалена компютърна програма.

— Предлагам да се въздържате от обиди към Бурята, ако желаете този триалог да продължи.

— Ясно. Кажете на агента на Облака, че Роуан Дамиш никога не е ръкополаган като Косач от Форума на Средмерика. Беше стажант, който не успя да постигне стандартите ни, нищо повече. А това означава, че той попада под юрисдикцията на Бурята, не под наша. Би трябвало да бъде третиран като всеки друг гражданин.

Жената се забави с отговора на това. Той се почуди какво толкова имаха да обсъждат жената и агентът на Облака. Когато тя отново заговори, думите ѝ го подразниха не по-малко от предишните.

— Агентът на Облака би искал да напомни на Ваша Светлост, че посвещаването на нови Косачи на конклавите е обичай, не закон. Роуан Дамиш е завършил стажа си и притежава пръстен. За Бурята това са достатъчни основания да смята Роуан Дамиш за Косач, затова съответно ще продължи да оставя залавянето и последващото му наказание изцяло в ръцете на Форума на Косачите.

— Ама не можем да го хванем — изтърси Ксенократ. Вече знаеше какъв отговор ще му поднесе Посредникът, когато вдигна мизерното прозорче.

— Това не е проблем на Бурята.

Косач Анастасия дебнеше плячката си търпеливо. Това бе заучено умение — Цитра Теранова не се славеше като търпеливо момиче. Но с време и тренировки могат да се овладеят всякакви умения. Тя още възприемаше себе си като Цитра, макар никой освен семейството ѝ вече да не я наричаше така. Питаше се колко дълго щеше да отнеме да се почувства като Косач Анастасия и външно, и вътрешно, за да предаде рожденото си име на вечен покой.

Днешната цел бе жена на деветдесет и три, която изглеждаше на трийсет и три и бе постоянно заета. Когато не гледаше телефона, ровеше из чантата си; когато не ровеше из чантата, си инспектираше ноктите или ръкава на блузата, или разхлабено копче на сакото. Кое в бездействието я плаши? — чудеше се Цитра. Жената бе толкова погълната от себе си, та нямаше и представа, че я наблюдава Косач, който я следва само на десет метра разстояние.

А не че Косач Анастасия бе незабележима. Цветът на робата ѝ бе тюркоазен. Вярно, бе стилно приглушен нюанс на тюркоазеното, но все пак достатъчно ярък да привлече окото.

Заетата жена бе застанала на уличен ъгъл и ангажирана в телефонен разговор, докато чакаше светофарът да се смени. Цитра трябваше да я докосне по рамото, за да привлече вниманието ѝ. В момента, щом го стори, всички наоколо се отдръпнаха като стадо газели пред лъв, вече повалил една от тях.

Жената се обърна да я погледне, но все още не регистрираше сериозността на ситуацията.

— Девора Мъри, аз съм Косач Анастасия и вие сте избрана за Прибиране.

Очите на госпожа Мъри се стрелнаха наоколо, сякаш диреха някаква пролука в изявлението. Но такава нямаше. То бе повече от ясно, нямаше как да не бъде разбрано.

— Колийн, ще ти позвъня след малко — изрече тя в телефона си, сякаш появата на Косач Анастасия бе дребно неудобство, а не възвестяваше края ѝ.

Светофарът се смени. Тя не пресече. Най-сетне осъзна реалността.

— О, боже мой, боже мой! — избъбри. — Нима тук? На момента?

Цитра извади от гънките на робата си пистолет спринцовка и бързо инжектира жената в ръката. Тя рязко пое дъх.

— И това ли е? Сега ще умра ли?

Цитра не отговори. Остави жената да си блъска главата над мисълта. Имаше си причина да вкарва тези моменти на несигурност. Сега жената просто стоеше там, чакаше краката ѝ да поддадат, чакаше мракът да я обгърне. Приличаше на дете — безпомощна и объркана. Внезапно телефонът, чантата ѝ, ноктите, ръкавът и копчето изгубиха всякакво значение. Шокът я накара да види живота си като на кинолента. Точно това искаше Цитра за субектите си — да погледнат на живота си в перспектива. Беше за тяхно собствено добро.