Нил Шустерман - Бурята

Той бе обезглавил Годар и бе изгорил останките му. Налагаше се — огънят и киселината бяха единствените начини да се гарантира, че човекът никога няма да бъде съживен. При все възвишената си макиавелианска реторика Косач Годар беше зъл и долен човек, който си получи заслуженото. Живял бе привилегирования си живот безотговорно и с голяма театралност. Оттам следваше, че смъртта му трябва да е достойна за театралното естество на живота му. Роуан нямаше угризения за стореното. Нито пък го мъчеха угризения, задето си присвои пръстена на Годар.

Косач Фарадей бе съвсем друго нещо. До момента, когато Роуан го видя след злополучния Зимен конклав, той не бе и подозирал, че Фарадей е още жив. Роуан ликуваше. Би могъл да посвети живота си на каузата да запази Фарадей жив, ако не бе призован към различна цел.

Роуан внезапно отправи силен удар с юмрук към огледалото, но стъклото остана невредимо… защото юмрукът му се спря на косъм от повърхността. Какъв контрол. Каква прецизност. Сега бе като добре смазана и настроена машина, трениран за конкретната цел да отнема живот — а ето че общността на Косачите му отрече тъкмо онова, за което бе изкован. Предполагаше, че би могъл да намери начин да се примири. За нищо на света не би се върнал към предишното си невинно и безлично съществуване, но той беше приспособим. Знаеше, че би открил друг модел на съществуване и евентуално дори би могъл да извлича известна радост от живота си.

Само ако…

Само ако Косач Годар бе не тъй брутален и би било допустимо да остане жив.

Само ако Роуан бе приел Зимния конклав с мълчаливо подчинение, вместо да си пробие път с бой.

Само ако Форумът на Косачите не бе замърсен с десетки представители, също тъй жестоки и корумпирани като Годар…

И ако Роуан не изпитваше дълбоко чувство за отговорност да ги прочисти.

Но защо да губи време да окайва вече затворени пътища? Най-добре бе да се впусне по единствения, останал пред него.

И тъй, тогава: кой съм аз?

Нахлузи черна тениска и скри отлично развитите си мускули под синтетичната тъкан.

— Аз съм Косач Луцифер.

Отгоре облече абаносовочерната си роба и излезе в нощта да отстрани поредния Косач, който не заслужаваше да стои на пиедестала си.

Някога сградата бе била катедрала. Колоните ѝ образуваха издигаща се гора от варовик. Стъклописите на прозорците ѝ съдържаха митологията на паднал или въздигнал се бог от Епохата на смъртните.

Сега свещената постройка беше историческа забележителност. Седем дни в седмицата в нея се организираха обиколки, водени от доценти с докторски степени в областта на Епохата на смъртните.

В много редки случаи обаче сградата биваше затваряна за масов достъп и в нея се провеждаха извънредно деликатни официални дела.

Ксенократ, Свещеното острие на Средмерика — най-важният Косач в региона — се движеше по централната пътека на катедралата с толкова лекота, колкото бе възможна за мъж със значително тегло. Златните орнаменти на олтара отпред бледнееха в сравнение с пищната му роба, изпъстрена с искрящ брокат. Веднъж негова сътрудничка бе коментирала, че прилича на играчка от огромна коледна елха. Тази сътрудничка бе уволнена и никъде повече не можа да си намери работа.