Нил Шустерман - Бурята

То се знае, имаше камери на всеки стълб за уличното осветление в града. Бурята проявяваше неизменна бдителност — но за Косач вечно будните ѝ немигащи очи бяха без значение. Бурята нямаше властта дори да коментира действията на Косачите, камо ли да реагира на нещо видяно. Бурята беше просто воайор на смъртта.

Чувството обаче надхвърляше това от всепроникващата наблюдателност на Бурята. Косачите бяха с трениран и силно развит усет. Не бяха ясновидци, но наличието на съвършени пет сетива беше почти еквивалент на шесто. Мирис, звук, бегла сянка, твърде слаби, за да бъдат регистрирани съзнателно, можеха да се окажат достатъчни за добре обучения Косач, та косъмчетата на тила му да настръхнат.

Косач Брамс се извърна, подуши, ослуша се. Обхвана с поглед обкръжаващата го обстановка. Беше сам в една пряка. Навсякъде другаде би могъл да чуе звуците от улични кафенета, вибриращия нощен живот на града, но на улицата, където се намираше, имаше само магазини, а всички те бяха вече затворени. Химическо чистене, шивашко ателие, магазин за конфекция, железария и забавачка. Опустялата улица принадлежеше на него и наблюдателя му.

— Покажи се — подвикна той. — Знам, че си там.

Помисли си, че може да е дете или някой неприемлив с надежда да се пазари за имунитет — сякаш неприемливите разполагаха с нещо за пазарене. Може да беше тоналист. Членовете на тоналисткия култ презираха Косачите и макар Брамс да не бе чувал някога да са атакували такъв, известно бе, че не са чужди на изтезанията.

— Няма да ти сторя нищо — обеща Брамс. — Току-що приключих Прибиране, нямам желание да се преработвам днес.

Макар че, признаваше си, би променил намерението си, ако съгледвачът се окажеше прекалено агресивен или нагъл.

Но все още никой не излизаше напред.

— Добре тогава, върви си — каза той. — Нямам нито време, нито търпение за игра на криеница.

Може би все пак му се беше сторило. Може би възбудените му сетива бяха толкова изострени, че реагираха на стимули, намиращи се много по-далеч, отколкото бе предположил.

И тогава иззад паркирана кола изскочи фигура сякаш на пружина. Блъсна Брамс и той изгуби равновесие — направо щеше да падне, ако още бе с рефлексите на възрастен човек, а не с тези на новата си двайсет и пет годишна самоличност. Оттласна фигурата към стена и се зачуди дали да не използва хладните си оръжия срещу нападателя с цел Прибиране, но Косач Брамс никога не се бе отличавал със смелост, така че хукна да бяга.

Влизаше и излизаше от хвърляните от уличните лампи светли окръжности, а камерите на всеки стълб въртяха обективи към него, за да го наблюдават.

Когато се обърна да погледне, видя, че фигурата беше на цели двайсетина метра зад него. Сега Брамс забеляза, че е с черна роба. Дали бе роба на Косач? Не, невъзможно. Никой Косач не се обличаше в черно, не беше позволено.

Носеха се слухове все пак…

Тази мисъл го накара да ускори темпото. Чувстваше гъделичкане във върховете на пръстите си от притока на адреналин и добавеното ускорение в ритъма на сърцето си.

Косач в черно.

Не, трябва да имаше друго обяснение. Щеше да го докладва пред Комисията по нарушения, ето това щеше да направи. Да, можеше и да му се присмеят, че се е стреснал от преоблечен неприемлив, но такива неща трябваше да се съобщават, дори да водеше до известно неудобство. Изискваше го гражданският му дълг.

След още една пресечка нападателят се отказа от гонитбата. Косач Брамс забави крачка. Вече се приближаваше до по-оживена част на града. По улицата към него се носеха танцови ритми и смесица от разговори и му дадоха усещане за сигурност. Той притъпи бдителността си. Това се оказа грешка.

Тъмната фигура изскочи от съседна пряка и нанесе удар с юмрук върху трахеята му. Брамс остана без дъх, а агресорът подкоси краката му с ритник от Бокатор — това брутално бойно изкуство, в което бяха обучени Косачите. Брамс се стовари върху щайга с гниещо зеле, оставена отстрани на пазарска сергия. То се пръсна и от него изригна остра метанова воня. Брамс възобнови дишането си, но то още бе плитко и учестено. Усещаше, че в тялото му плъзва топлина при изпусканите опиати от нанитите му за болка.

Не! Още не! Не бива да изтръпвам. Имам нужда от пълните си способности, за да се преборя с гнусното създание.

Ала нанитите за болка бяха просто предаватели на облекчение и чуваха единствено крясъците на сърдити нервни окончания. Те игнорираха желанията му и притъпиха болката.