Нил Шустерман - Бурята

Падна на земята само секунди, преди морето да я залее, но знаеше, че смъртта ще го изпревари и ще я отнесе по-бързо. А пронизването болеше по-малко, отколкото си бе представяла, което я накара да се усмихне. Наистина беше добра. Много, много добра.

В Хранилището на реликвите и бъдещето Роуан и Цитра усетиха потъването на Ендура само като плавно движение надолу, подобно на спускане с асансьор. Магнитното поле, което държеше куба увиснал в пространството, притъпи усещането им за падане. Електричеството можеше да издържи, докато не се удареха в пясъка, магнитното поле щеше да притъпи мощта на сблъсъка с дъното, намиращо се на три километра под тях. Накрая токът щеше да угасне. Вътрешният куб щеше да се прилепи към дъното на външния, през стоманената му повърхност щеше да бъде изведена всичката топлина и да настане смъртният студ. Но още не.

Роуан огледа сейфа около тях и пищните роби на Косачите.

— Хей — подвикна. — Какво ще кажеш да си Клеопатра, а аз Прометей?

Отиде до манекена, върху който бе виолетово-златистата роба на Върховното острие Прометей и я облече. Изглеждаше царствен — сякаш роден да я носи. После взе робата на Клеопатра, изработена от коприна и паунови пера. Цитра остави собствената си роба да падне на земята и той нежно плъзна тази на великата основателка върху раменете ѝ.

За него тя приличаше на истинска богиня. Единственият начин да бъде изобразена вярно, би бил с четката на художник от Епохата на смъртните, способен да обезсмъртява света с много повече истинност, отколкото бе по възможностите на действителното безсмъртие.

Когато я взе в прегръдките си, внезапно вече нямаше значение какво се случва извън мъничката им затворена вселена. В тези последни минути на настоящия им живот най-сетне бяха само двамата, най-сетне завършени, двете половини на цялото се сляха в едно.

Докато Ендура се спускаше към дъното на Атлантическия океан, сърцето, което бе биело в продължение на двеста и петдесет години, това издръжливо сърце, престана да се държи, а светлините на камерата в камерата угаснаха…

… Бурята запищя.

Започна се с аларми навред по света. Отначало бяха само няколко, но все нови се присъединяваха към какофонията. Пожарни аларми, сирени против торнадо, звънци, свирки, милиони тръби — всички екнаха в дружен и печален вой, но все още не бе достатъчно. Оживя всеки високоговорител на всяко електронно устройство в света, а по целия свят хората паднаха на колене, затулили уши с длани, за да се защитят от оглушителния писък, ала нищо не можеше да уталожи гнева и отчаянието на Бурята.

Воят ѝ изпълваше света в продължение на десет минути. Отекна в Гранд Каньон, сред ледниковите шелфове на Антарктида, сред склоновете на Маунт Еверест, разпръсна стадата в Серенгети. Нямаше живо същество на Земята, което да не го чу.

А когато секна и тишината се върна, всички знаеха, че нещо се е променило.

— Какво беше това? — питаха се хората. — Кое би могло да го причини?

Никой не знаеше със сигурност. Никой освен тоналистите. Те знаеха точно какво е. Знаеха, защото го бяха очаквали през целия си живот.

Беше Великият резонанс.

В манастир в малък средмерикански град Грейсън Толивър свали ръце от ушите си. През прозореца му откъм градината долу се носеха викове. Дали бяха викове на болка? Той бързо излезе от спартанската си стая и завари тоналистите, крещящи не в агония, а от възторг.

— Чу ли го? — питаха го. — Не беше ли великолепно? Не беше ли точно както ни бяха казвали, че ще бъде?

Грейсън, леко зашеметен от резонанса, който още жужеше в главата му, излезе от манастира на улицата. Там цареше суматоха, но от различен вид. Хората бяха в паника — и не само защото шумът бе пронизал живота им, но и заради друго. Всички гледаха объркани таблетите и телефоните си.

— Не може да бъде! — чу той някой да казва. — Трябва да е грешка!

— Но Бурята не допуска грешки — възрази друг.

Грейсън отиде при тях.

— Какво има? Какво се е случило?

Мъжът показа на Грейсън телефона си. На екрана трепкаше грозно червено „Н“.

— Тук се казва, че съм неприемлив!

— И за мен също! — обади се друг.

Грейсън видя, че всички наоколо му бяха обзети от също такова стъписване.

Но не беше само тук. Във всеки град, голям и малък, във всеки дом на света сцената се повтаряше. Защото в своята безкрайна мъдрост Бурята бе решила, че цялото човечество бе отговорно за постъпките си, от голяма или малка важност, и че то съвкупно трябваше да посрещне последствията.