Нил Шустерман - Бурята

Разбира се, за разлика от Кюри той нямаше да се кичи с лаври за стореното. Защото макар че много Косачи щяха да го аплодират, задето е отстранил Световния съвет, също толкова много щяха да го заклеймят. Най-добре бе светът да приеме станалото като ужасен, ужасен инцидент. Неизбежен при това. Все пак в Ендура техниката не функционираше добре от месеци. То се знае, повредите бяха дирижирани от екипа инженери и програмисти, събран лично от него. Но никой никога нямаше да узнае, защото въпросните инженери и програмисти до един бяха подложени на Прибиране. Същото очакваше и пилота им, след като ги отведеше на кораба, очакващ ги на осемдесет километра разстояние.

— Как се чувстваш, след като промени света? — попита го Айн.

— Сякаш товар ми падна от плещите — отвърна ѝ той. — Знаеш ли, в един миг наистина ми мина през ума да ги спася. Но мигът отмина.

Под тях цялата зала на Световния съвет на Косачите вече беше под водата.

— Какво знаят на острова? — попита той Ранд.

— Нищо — каза му тя. — Комуникациите бяха блокирани от момента, в който влязохме в залата. Никъде не е останало свидетелство за тяхното решение.

Докато Годар гледаше надолу към острова, видя паниката по улиците и си даде сметка колко безизходно ставаше положението там.

— Май се попрестарахме — отбеляза, докато летяха над потопените ниски райони. — Изглежда причинихме потъването на Ендура.

Ранд се изсмя на това.

— Чак сега ли го осъзна? Мислех, че това е част от плана.

Годар бе причинил много спънки в различните системи, поддържащи острова функциониращ и на повърхността. Намерението бе да го осакати за достатъчно дълго време, че да може да премахне Върховните Косачи. Но пък ако Ендура потънеше и всички бъдеха погълнати, толкова по-добре за него. Означаваше, че никога вече нямаше да му се наложи да се изправи пред Косачи Кюри и Анастасия. Айн го схвана преди него самия, което доказваше колко е ценна за него. Но също така го тревожеше.

— Изведи ни оттук — поръча той на пилота и не отдели повече мисли на съдбата на острова.

Роуан бе знаел още преди китът да изскочи на пристанището, че няма надежда да се качат на някой от плавателните съдове там. Ако Ендура действително потъваше, не съществуваше конвенционален начин за измъкване от него.

Налагаше му се обаче да вярва, че има неконвенционален начин. Щеше му се да вярва, че е достатъчно умен да го открие, но с всяка изминаваща минута започваше да приема, че е отвъд възможностите му.

Ала нямаше да го каже на Цитра. Ако им бе останала единствено надеждата, той не желаеше да я лиши от нея. Нека хранеше надежда, докато и този последен извор пресъхнеше.

Хукнаха надалеч от бързо потъващото пристанище с тълпи от хора по петите им. И тогава някой ги приближи. Беше жената, сбъркала Роуан с Косача, чиято роба той бе откраднал.

— Знам кой си! — изрече с твърде висок глас. — Ти си Роуан Дамиш! Онзи, когото наричат Косач Луцифер!

— Не знам за какво говорите — каза ѝ Роуан. — Косач Луцифер носи черно.

Но жената не се оставяше да бъде разубедена, а вече и други хора гледаха към тях.

— Той го е извършил! Той е убил Върховните Косачи!

Мълвата плъзна бързо сред множеството.

— Косач Луцифер! Той го е сторил! Всичко това е по негова вина!

Цитра го сграбчи за ръката.

— Трябва да се махаме! Тълпата вече е извън контрол. След като вече знаят кой си, могат да те разкъсат!

Хукнаха да бягат от жената и десетките хора.

— Може да идем в някоя от кулите — предложи Цитра. — След като има един хеликоптер, сигурно са налице и други. Спасение може да дойде само отгоре.

И макар че покривите вече бяха задръстени с хора, на които бе хрумнала същата мисъл, Роуан каза:

— Добра идея.

Но Косач Кюри спря. Тя погледна пристанището и наводнените улици около тях, а после и покривите. После пое дълбоко дъх и изрече:

— Имам по-добра идея.

В контролната зала за плаваемост главният инженер на града и всички други, раздавали команди на техника, вече ги нямаше.

— Отивам при семейството си и се махаме от този остров, преди да е станало късно — каза жената инженер. — Предлагам и вие, останалите, да направите същото.

Но, естествено, вече бе твърде късно. Техникът остана да задържи фронта, като наблюдаваше как прогресивната линия на екрана напредва милиметър по милиметър при рестартирането на системата. Съзнаваше, че докато това се случи, Ендура вече нямаше да го има. Но пазеше надеждата, че може би този път по изключение системата ще бъде благословена с неочаквана скорост на обработване на данните и ще се рестартира навреме.