Нил Шустерман - Бурята

След като часовникът на обречеността мина границата от пет минути, му се наложи да изостави тази надежда. Сега дори системата да проработеше и помпите да започнеха да източват резервоарите, нямаше да има значение. В момента бяха на отрицателна плаваемост и нямаше как изпомпването да стане достатъчно бързо, та да промени съдбата на Ендура.

Той отиде до прозореца, от който се разкриваше драматична гледка към Окото на острова и комплекса на Световния съвет. Вече бе изчезнал заедно с Върховните Косачи. Под прозореца широкият булевард, който опасваше острова, бе напълно наводнен от изливащото се върху него Око. Малкото хора, останали на улицата, се бореха да се доберат до безопасно място, което на този етап бе повече от мечта.

Оцеляване след потъването на Ендура не бе привлекателна фантазия за него. Така че се върна при конзолата си, пусна музика и отново се втренчи в безполезната мерителна линия на системата, която премина от деветнайсет към двайсет процента.

Косач Кюри тичаше по улицата, където водата вече стигаше до глезените и продължаваше да покачва нивото си, като пътем ритна рифова акула, изхвърлена на паважа.

— Къде отиваме? — попита Анастасия.

Ако Мария имаше план, не го споделяше с тях, а Анастасия не можеше да си представи какъв план би могла да крои. Измъкване от тук нямаше. Невъзможно бе да избягат от потъващия остров. Но тя нямаше да го каже на Роуан. За нищо на света не искаше да го лиши от надежда.

Шмугнаха се в сграда на околовръстния булевард. На Анастасия тя ѝ се стори позната, но в суматохата не се сещаше коя точно е. Водата бликаше през вратата към по-ниските нива. Мария пое по стълбището нагоре и спря пред вратата на втория етаж.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме? — попита я Анастасия.

— Имаш ли ми доверие?

— Естествено, че ти имам доверие, Мария.

— Тогава никакви въпроси повече.

Тя отвори вратата и най-сетне Анастасия осъзна къде са. Бяха влезли през страничен вход в Музея на Косачите. Намираха се в магазина за сувенири, който бе забелязала при обиколката им. Сега там нямаше никого. Продавачите отдавна бяха напуснали работните си места.

Мария допря длан до вратата.

— Като Свещено острие вече имам достъп до системата. Дано е успяла да го регистрира.

Дланта ѝ бе сканирана и вратата пред тях се отвори към коридор, водещ към огромния стоманен куб, поставен чрез магнитно окачване в още по-голям куб от масивна стомана.

— Какво е това място? — попита Роуан.

— Нарича се Хранилище на реликвите и бъдещето — отвърна Мария и изтича по пътеката. — Бързо, нямаме много време.

— Защо сме тук, Мария? — попита Анастасия.

— Защото все още има изход от острова — отвърна тя. — И не казах ли без въпроси?

Хранилището изглеждаше точно като вчера, когато Анастасия и Мария бяха доведени на обиколката си. Робите на основателите. Хилядите пръстени покрай стените.

— Ето там — каза Мария. — Зад робата на Върховния Косач Прометей. Виждате ли?

Анастасия погледна зад робата.

— Какво се очаква да видим?

— Като го зърнете, ще разберете — отвърна Мария.

Роуан застана до нея, но нямаше нищо зад робите на Косачите основатели. Нито дори прах.

— Мария, подскажи ни поне.

— Съжалявам, Анастасия — промълви тя. — Съжалявам за всичко.

И когато Анастасия погледна назад, Косач Кюри вече я нямаше там. А вратата на хранилището се затваряше.

— Не!

Двамата с Роуан се втурнаха към вратата, но когато я стигнаха, тя вече беше затворена. Чуха прещракването на заключващия механизъм, когато Косач Кюри ги затвори от външната страна.

Анастасия задумка по вратата и закрещя името на Косач Кюри. Проклинаше я. Удря, докато юмруците ѝ се разкървавиха. Сълзи напълниха очите ѝ и тя не направи опит да ги сдържи или скрие.

— Защо го направи? Защо ни остави тук?

А Роуан отвърна със спокоен глас:

— Мисля, че знам…

После нежно я отдръпна от плътно затворената врата на хранилището и я обърна към себе си.

Тя не искаше да е с лице към него. Не искаше да вижда очите му от страх да не зърне предателство и там. След като Мария можа да я предаде, всеки би могъл. Дори Роуан. Ала когато погледът ѝ най-сетне срещна неговия, там нямаше предателство. Само приемане. Приемане и разбиране.

— Цитра — изрече Роуан. Спокойно. Простичко. — Ние ще умрем.

И макар Цитра да искаше да го отрече, знаеше, че е истина.

— Ще умрем — каза Роуан, — но ще е временна смърт.

Тя се дръпна от него.

— О, и как ще стане това? — процеди с глас, разяждащ като киселина.