Джефф Вандермеер - Агенцията

Заместникът му, Дебора Дейвидсън, също беше физик: стройна жена тип джогър, която всъщност беше отслабнала чрез пушене. Скрибуцаше насам-натам с червена карирана риза с къси ръкави и тесни кафяви кадифени джинси, стегнати с широк, тежък кожен колан. По-голямата част от това бе скрита от изтъркано черно сако с огромни подплънки на раменете, които издаваха възрастта му. Ръкостискането й беше като на студена, мъртва риба и Контрол с усилие отдръпна ръката си.

Способността на Контрол да запомня нови имена се изчерпа с Дейвидсън. Кимна неопределено на химика, епидемиолога, психолога и антрополога, натъпкани в малката съвещателна зала за срещата. Отначало му се стори, че изборът на това място е проява на неуважение, но после осъзна, че греши. Не, те се чувстваха като котка, срещнала хищник — опитваха се да изглеждат по-големи, в случая като смалят обстановката.

Никой от новите хора нямаше какво да добави, макар той да остана с чувството, че биха били по-открити на четири очи. Иначе това си беше представление на Чейни и Дейвидсън с няколко забележки от антрополога. От начина им на говорене оставаше с усещането, че ако научните им звания бяха медали, щяха да си ги закачат по някакви квазивоенни униформи — например, по престилките, които им липсваха. Но той разбираше импулса им, съзнаваше, че това е само част от дългия разказ: отнемането малко по малко на обширната им някога територия.

Грейс очевидно им беше казала — може би наредила? — да омаят Контрол с обичайното си сладкодумие, което той прие като хитрост или в най-добрия случай, губене на време. Но те като че ли нямаха нищо против шоуто. Напротив, наслаждаваха се като ентусиазирани фокусници, жадни за публика. Контрол виждаше смущението на Уитби, който се беше свил в далечния ъгъл на помещението.

„Черешката на тортата“, както се шегуваше баща му, беше филм за бели зайци, изчезващи през невидимата граница: нещо, което сигурно бяха показвали безброй пъти, съдейки по гладките им коментари.

Събитието бе настъпило около 1995 година, а Контрол беше попаднал на него сред другите данни, свързани с невидимата граница между Зона X и света. Притеснени от липсата на напредък, учените бяха пуснали две хиляди бели зайци на една поляна на петнайсетина метра от границата и ги бяха подгонили право към нея. Освен стойността на наблюдението на прехода на зайците от едната към другата страна на границата, научният отдел бе хранил известна надежда, че едновременното или почти едновременното проникване на толкова много „живи същества“ може да „претовари механизма“ на границата, да го накара да даде на късо, дори локално, само на това място. Това би значело, че границата може да бъде претоварена, също като електропреносна мрежа.

Преходът на зайците беше документиран не само със стандартен видеозапис, но и с малки камери, прикрепени на главите на някои зайци. Така полученият филм беше монтиран с разделен екран, забавен каданс и бързо преминаване напред за по-голям драматичен ефект, което му придаваше странно небрежен вид в сравнение със суровия материал. Като че ли дори на режисьора му се бе приискало да олекоти събитието, да намери начин със загатнатата си непочтителност да затвори очи за него. Контрол знаеше, че видео- и дигиталната библиотека съдържа над сто хиляди записа на изчезващи зайци. Зайци, които скачат и се блъскат един в друг, образувайки нестабилни заешки пирамиди в нежеланието си да прекосят границата.

В основния филм, независимо дали вървеше с нормална скорост или на забавен кадър, имаше нещо сухо и рязко. Зайците тичаха на зигзаг пред хора с широки предпазни костюми, които ги бяха заградили в полукръг. Хората приличаха на анонимни, облечени в бяло полицаи за борба с безредиците и държаха дълги бели щитове, свързани като стена, която да пази тях и да отблъсква зайците. Неонова червена линия на земята бележеше четири и половина метровата преходна зона между света и Зона X.

Някои зайци се измъкваха по краищата на полукръга или с лудешки скокове прескачаха стената от щитове, която ги изтикваше напред. Повечето обаче не успяваха да избягат. Те биваха избутани до границата и в бяг или в скок изчезваха в мига, в който се удареха в нея. Нямаше вълни, нямаше експлозии на кървища и органи. Просто изчезваха. Близките кадри на забавен каданс разкриваха микросекунда на преход, в която половината или четвърт от заека все още се виждаше на екрана, но само стопкадърът показваше действителния момент между там и не-там. На един кадър се виждаха задните части на около четирийсет блъскащи се зайци, повечето по средата на скок, лишени от глави и торсове.