Джефф Вандермеер - Агенцията

Уитби имаше притеснен смях, лош дъх и развалени зъби, които очевидно се нуждаеха от лечение. Отблизо имаше вид на човек, който не е спал от години: преждевременно състарен младеж, с толкова изпито лице, че воднистосините му очи изглеждаха твърде големи за главата му. Като изключим това и необичайното му отношение към парите, Уитби изглеждаше компетентен и макар без съмнение да притежаваше необходимите умения за общуване, нямаше желание за такова. Това беше достатъчна причина, докато пресичаха столовата, Контрол да използва момента да го разпита.

— Познавахте ли членовете на дванайсетата експедиция, преди да заминат?

— Не бих казал, че съм ги „познавал“ — отвърна Уитби, явно смутен от въпроса.

— Но сте ги виждали.

— Да.

— Биолога?

— Да, виждал съм я.

Излязоха от столовата с високия таван и се озоваха в атриума, залят от флуоресцентна светлина. Отдалеч се чуваше стържещото цвърчене на поп музика, носеща се от някой кабинет.

— Как ви се стори? Какви бяха впечатленията ви?

Уитби се съсредоточи, лицето му доби строго изражение от усилието.

— Беше дистанцирана. Сериозна, сър. Работеше повече от всички. Но сякаш изобщо не се стараеше, ако разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам какво имате предвид, Уитби.

— Ами за нея нямаше значение. Работата нямаше значение. Гледаше отвъд нея. Виждаше нещо друго.

Контрол оставаше с впечатлението, че Уитби доста внимателно се е вглеждал в биолога.

— А бившият директор? Виждали ли сте бившия директор да говори с биолога?

— Два-три пъти.

— Разбираха ли се?

Контрол не знаеше защо задава този въпрос, но риболовът си беше риболов. Понякога се налага просто да хвърляш въдицата на произволни места, за да започнеш отнякъде.

— Не, сър. Но, сър, те и двете с никого не се разбираха. — Изрече последното почти шепнешком, сякаш се боеше да не го чуе някой, а после добави: — Никой освен директора не искаше биолога в дванайсетата експедиция.

— Никой ли? — лукаво попита Контрол.

— Никой.

— Дори помощник-директорът?

Уитби го погледна тревожно. Мълчанието му говореше достатъчно.

Директорът отдавна бе пуснала корени в „Съдърн Рийч“. Беше хвърлила дълга сянка. Дори сега, когато я нямаше, пак имаше някакво влияние. Може би не изцяло в случая с Уитби, не съвсем. Но Контрол въпреки това го усещаше. Вече се беше уловил, че му минава странна мисъл: че директорът го гледа през очите на помощника си.

Асансьорът не работеше и нямаше да бъде поправен още няколко дни, докато не наминеше специалист от военната база, така че слязоха по стълбите. За да стигне до тях, човек трябваше да мине по дъгата на подковата до една странична врата, която водеше към успореден коридор с дължина петнайсетина метра и застлан със същия износен зелен мокет, който понижаваше цената на цялата сграда. Стълбите се намираха в дъното на коридора, скрити зад летящи врати, подходящи повече за кланица или спешно отделение. Уитби, нетипично за себе си, се почувства длъжен да връхлети през тях, като че ли бяха рокзвезди, излизащи на сцената — или може би за да отблъсне каквото ги чакаше от другата страна — след което смутено задържа едното крило, докато Контрол съзерцаваше първото стъпало.

— Оттук — каза Уитби.

— Знам.

Зад вратите двамата се почувстваха като при свободно падане: зеленият килим свършваше, пътеката се превръщаше в бетонна рампа, водеща до малка площадка с широко, плавно спускащо се стълбище, което тънеше в мрак, прорязван единствено от приглушената бяла светлина на халогенните крушки по стените. И от мигащите червени аварийни лампички. Всичко това се помещаваше под висок таван и в тъмнината приличаше повече на изкуствена пещера или склад, отколкото на стълби към сутерен. Перилата проблясваха с ръждиви петна на мъждивата светлина. Хладният въздух, докато слизаха, му напомняше на екскурзията в гимназията до природонаучния музей с изкуствената пещерна система, имитираща съответната епоха, а акцентът бяха причудливите статуи на праисторически ленивец и гигантски броненосец — мегафауна, поела в погрешна посока.

— Колко души работят в научния отдел? — попита той, след като се аклиматизира.

— Двайсет и пет — отвърна Уитби.

Верният отговор беше деветнайсет.

— Колко бяхте преди пет години?

— Горе-долу пак толкова, може би с няколко повече.

Верният отговор беше трийсет и пет.

— Какво е текучеството?

Уитби сви рамене.

— Имаме няколко динозаври, които винаги ще си останат тук. Идват и много нови хора, с нови идеи, но всъщност нищо не променят.