Джефф Вандермеер - Агенцията

Само дето вратата беше отворена.

— Тази врата винаги ли е отворена, Уитби?

Уитби изглежда намираше изказването на предположения за нещо опасно и се поколеба, преди да отговори:

— Така мисля. Това беше задният край на института; монтираха врата едва преди една-две години.

Контрол се почуди за какво ли са използвали мястото тогава. За бална зала? За сватби и бар мицви? За импровизиран военен трибунал?

И двамата трябваше да се наведат, за да влязат. Озоваха се пред две камери, достойни за космически кораб, без съмнение предназначени да предпазват от замърсяване. Порталите бяха отворени и отвътре струеше силна бяла светлина, която по някаква причина отказваше да стигне до неохраняваната охранителна врата.

По стените и на двете стаи, на височината на раменете, бяха наредени безжизнени дълги черни ръкавици по начин, който Контрол можеше да определи само като мрачен. Оставаше с впечатлението, че отдавна не са се изпълвали с живот върху нечии ръце. Приличаше на мавзолей на любопитството и дължимото усърдие.

— За какво са тези ръкавици, Уитби? Да плашат гостите?

— А, отдавна не сме ги използвали. Не знам защо стоят тук.

След това положението не стана много по-добро.

По-късно, след като остави Уитби в неговия си свят и се върна в кабинета си, Контрол направи втори оглед за бръмбари. После се приготви да се обади на Гласа, който изискваше доклади на определени интервали от време. Разполагаше със специален мобилен телефон за целта, който само издуваше още повече чантата му. Десетината случаи, в които бе разговарял с Гласа преди идването си в „Съдърн Рийч“, той/тя можеше да е някъде наблизо, да го наблюдава през скрити камери или да се намира на хиляди километри разстояние — дистанционен шеф на един-единствен агент.

От тези случаи Контрол не си спомняше много други неща, освен чистата информация, но разговорите с Гласа го изнервяха. Провери коридора и заключи вратата, а докато набираше номера, се изпоти няколко пъти. Нито майка му, нито Гласът му бяха казали какво се очаква от докладите. Майка му беше споменала, че Гласът може да го отстрани от мястото му, без да се консултира с нея. Той се съмняваше в това, но беше решил засега да й повярва.

Гласът, както винаги, беше рязък и преправен с филтър. Преправен от съображения за сигурност или защото той можеше да го познае? „Вероятно никога няма да разбереш кой е Гласът — беше казала майка му. — Избий този въпрос от главата си. Съсредоточи се върху нещата пред себе си. Прави това, което правиш най-добре.“

Но какво беше това? И как би накарало Гласа да мисли, че е свършил добра работа? Вече си представяше Гласа като мегалодон или друг левиатан в някакъв аквариум, пълен със солена вода, в мазето на някоя черна станция, толкова тайна и лабиринтова, че никой вече не помни целта й, макар да продължават да изпълняват ритуалите й. Като мозък в прозрачен съд от научнофантастичен филм. Контрол обаче се съмняваше, че Гласът или майка му ще намерят това за смешно.

Гласът използваше истинското име на Контрол, което в началото го объркваше, защото толкова бе свикнал с прякора си, че името му сякаш принадлежеше на друг човек. Не можеше да спре да потропва с левия си показалец по попивателната на бюрото си.

— Доклад — каза Гласът.

— По какъв начин? — гласеше незабавният и, длъжен бе да признае, безсъдържателен отговор на Контрол.

— Думите ще свършат работа — отвърна Гласът, който звучеше като чакъл, хрущящ под тежки обувки.

Контрол започна да излага в резюме преживяванията си до момента, като започна с резюме на резюмето, което бе получил за състоянието на нещата в „Съдърн Рийч“.

Някъде по средата обаче започна да губи инерция — беше ли вече докладвал за бръмбарите в кабинета си? — и Гласът го прекъсна.

— Разкажете ми за учените. Искам да знам повече за научния отдел. Днес сте се срещнали с тях. Как е положението там?

Интересно. Значеше ли това, че Гласът има и други очи в „Съдърн Рийч“?

Контрол му разказа за посещението си в научния отдел, но облече впечатленията си в дипломатичен език. Ако говореше с майка си, Контрол щеше да каже, че учените са развалина, дори като за учени. Ръководителят на отдела, Майк Чейни, който преди е бил жена, сега беше нисък, набит, около петдесетгодишен бял мъж с рокерско яке, тениска и дънки, късо подстригана сребриста коса и гърмящ, приветлив глас. Акцент, роден някъде на север, който от време на време преминаваше в заучен южняшки говор. Бръчките отстрани на устата му се съчетаваха със сключените вежди и превръщаха лицето му в буквата „X“ — участ, с която той непрекъснато се бореше, като винаги се усмихваше.