Энди Вейр - Марсианецът

После, заредил до дупка двете батерии, обикалях около Подслона, докато не изчерпах заряда и на двете.

С грандиозната максимална скорост от двайсет и пет километра в час преходът не беше от интересните. Но останах впечатлен, че марсоходът може да поддържа тази скорост при подобна допълнителна тежест. Голяма работа е марсоходът.

Но законите на физиката са гаднярчета и аз си платих данъка за допълнителната тежест. Батериите приключиха на петдесет и седмия километър.

Петдесет и седем километра по равен терен, при това без регулаторът да черпи от заряда на батериите (макар че той няма да гълта много с изключено отопление). Нека са петдесет километра на ден. С това темпо ще стигна до кратера Скиапарели за шейсет и пет дни. И това е само времето в движение.

През някакви интервали ще трябва да спирам за ден и да прехвърлям цялото захранване към оксигенатора. Колко често? Направих нужните сметки и стигнах до извода, че с бюджета си от осемнайсет пн мога да захранвам оксигенатора достатъчно, за да си произведа кислород за две денонощия. Ще трябва да спирам на всеки две или три денонощия заради кислорода. Шейсет и петте дни нарастват до деветдесет и един!

Това е твърде дълго. Собственоръчно ще си откъсна главата, ако се наложи да изкарам толкова време в марсохода. Както и да е, уморих се да мъкна камъни и да мрънкам, че мъкна камъни. Мисля, че съм си разтегнал нещо по гърба. През остатъка от деня ще го ударя на почивка.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 201

Да, определено съм си разтегнал нещо. Събудих се в агония.

Зарязах временно работата си по марсохода. Вместо това изкарах деня в пиене на хапчета и игрички с радиация.

Първо, нагълтах се с викодин за болките в гърба. Ура за медицинските запаси на Бек!

После се качих на марсохода и отидох при РТГ. Беше там, където го бях оставил, в дупка на четири километра от Подслона. Само пълен идиот би го държал близо до Подслона. А аз го вкарах вътре в Подслона.

Или ще ме убие, или няма да ме убие. Конструкторите му са положили гигантски усилия да го обезопасят. Ако не мога да вярвам на НАСА, на кого да вярвам? (Засега ще забравя, че НАСА изрично ни инструктира да го заровим далече от Подслона.)

Преди да тръгна назад, го прикрепих върху покрива на марсохода. Това чудо наистина излъчва топлина като пещ.

Разполагам с еластични пластмасови тръбички за дребни ремонти на водния рециклатор. След като вкарах РТГ в Подслона, много внимателно залепих една дълга тръбичка около охлаждащите му ребра. Направих си фуния от хартиен лист, сипах през нея вода в единия край на тръбата и я оставих да се изтече в един контейнер за проби, който подложих под другия й край.

Както можеше да се очаква, водата беше успяла да се затопли. Това едва ли може да мине за изненада, но е добре да видиш, че термодинамиката се държи прилично.

Атмосферният регулатор не работи при постоянен режим. Скоростта на сепарацията чрез замръзване зависи от външната температура, следователно леденият въздух, който машината изпомпва в Подслона, не идва като поток с постоянен дебит. РТГ, от своя страна, излъчва топлина постоянно и предсказуемо. Не може да си регулира излъчването.

Затова аз ще затопля вода с РТГ и така ще създам нещо като резервоар на топлина, после ще пусна изпомпвания от регулатора въздух да си бълбука през нея. Така няма да се притеснявам кога точно регулаторът ще върне въздух. И ще реша проблема с внезапните температурни промени в кабината на марсохода.

Когато действието на викодина премина, болката в гърба се върна с подновени сили. Ще трябва да се щадя известно време. Не мога вечно да се тъпча с хапчета. Затова си вземам няколко дни отпуск от тежък физически труд. Във връзка с това насочих изобретателността си към нещо за лично ползване…

Махнах мрежата от леглото на Йохансен. Опънах резервно платнище от Подслона около рамката, но хлабаво, така че в центъра да се образува яма. Парчето платнище беше достатъчно голямо, за да виси покрай рамката, и точно този висящ периметър аз затиснах с камъни. Ето как се сдобих с вана!

Плитка вана, вярно, но пък я напълних само със сто литра вода.

После откраднах помпата от водния рециклатор (мога да мина доста време без него). Вързах я към своя РТГ водонагревател и сложих и двата края на тръбата — и входящия, и изходящия — във ваната.

Да, знам, че звучи нелепо, но не се бях къпал във вана от Земята, а и гърбът ме боли. Пък тепърва ми предстои да изкарам стотина денонощия в компанията на РТГ. Няколко повече или по-малко са без значение. Това си е моя иновация и аз се гордея с нея.