Энди Вейр - Марсианецът

Следващият проблем, с който се сблъсках, беше регулаторът. Въпреки арогантната увереност в гениалността ми, така и не успях да го надхитря. Машината не желаеше да изтегли твърде много кислород от въздуха и това е. Успях да намаля концентрацията до петнайсет процента, но оттам нататък регулаторът отказа да тегли кислород, без значение какво опитвах. Пробвах всякакви варианти да го препрограмирам, но протоколите за безопасност се оказаха непробиваеми. Можех да ги чета, но не и да ги редактирам.

Логично. Предназначението на регулатора е да не допуска опасни концентрации на елементи във въздуха. Никой в НАСА не си е казвал: „Хей, хайде да позволим смъртоносна липса на кислород, която ще умори всички в Подслона!“.

Наложи се да прибегна до по-примитивен план.

Регулаторът използва различни клапи за вземане на въздушни проби и за теглене на въздух за сепариране. Въздухът, който се сепарира чрез замразяване, влиза през една голяма клапа в главното тяло на машината. А пък въздушните проби се вземат от девет малки клапи, които изпомпват мострите към главното тяло. По този начин се следи средната концентрация в целия Подслон и се избягва вариант, при който локален дисбаланс обърква системата.

Запуших с тиксо осем от малките клапи, като оставих активна само деветата. После залепих с тиксо гърлото на голям чувал към вратния отвор на един скафандър (този път използвах скафандъра на Йохансен). Пробих малка дупка в дъното на чувала и я свързах към деветата клапа.

После надух чувала с чист кислород от бутилките на скафандъра. „Леле мале! — помисли си регулаторът. — Я да изтегля тоя кислород!“

И се получи!

Реших да не навличам скафандър. Налягането беше нормално. Трябваше ми само кислород, затова грабнах един медицински контейнер с маска от запасите. Така имах далеч по-голяма свобода на движение. Контейнерът дори си имаше гумена лента за глава!

От друга страна, трябваше ми скафандър, за да следя реалната концентрация на кислород в Подслона. (Централният компютър на Подслона беше убеден, че концентрацията на кислород е сто процента.) Скафандрите пък знаеха как да отчитат състава на собствения си въздух.

Да видим… Скафандърът на Мартинес беше в марсохода. Този на Йохансен беше ангажиран да лъже регулатора. Скафандърът на Люис служеше за воден резервоар. Не исках да се бъзикам със своя (какво, те са правени по размери на клиента!). Значи ми оставаха три, от които да си избера.

Взех скафандъра на Вогъл и включих вътрешните въздушни сензори, без да прикачвам шлема. Щом кислородът падна до дванайсет процента, си сложих маската. Гледах как показанията падат. Когато нивото падна до един процент, изключих захранването на регулатора.

Издъних се с препрограмирането на проклетата машина, но можех да й дръпна щепсела по всяко време.

Подслонът си има алармени светлинки на много места, които реагират при критичен спад на захранването. Изтръгнах светодиодите на една от тях и нагласих две разръфани жички близо една до друга. По този начин при включване на лампичката щях да получа малка искра.

Взех контейнер с кислород от скафандъра на Вогъл, прикачих каишки към двата му края и го преметнах през рамо. После свързах въздушна тръбичка към контейнера и я запуших с палец. Освободих съвсем малко клапата, за да изпуска минимално количество кислород, толкова малко, че да не избие покрай моя палец запушалка.

Качих се на масата с лампичката в едната ръка и кислородната тръбичка в другата. Надигнах се на пръсти и си пробвах късмета.

И се получи, мамка му! Пуснах струя кислород над лампичката, натиснах ключето и от тръбичката се разля прекрасен пламък. Противопожарната аларма се включи, разбира се, но напоследък я чувах толкова често, че вече не й обръщах внимание.

После го направих пак. И пак. Кратки изливи. Нищо зрелищно. Нямах бърза работа.

Бях в екстаз! Това беше най-добрият ми план досега! Не само че разкарвах водорода, а и произвеждах допълнителна вода!

Всичко вървеше чудесно преди експлозията.

Горях си доволно водорода, а в следващия миг се озовах в другия край на Подслона, затрупан с боклуци. Надигнах се. В Подслона цареше хаос.

Първата ми мисъл беше: „Ушите ме болят ужасно!“

Втората беше: „Вие ми се свят“; след което се свлякох на колене. После по очи. Толкова ми се виеше свят. Опипах с две ръце главата си в търсене на рана. Отчаяно се надявах да не открия такава. Всичко изглеждаше наред.