Энди Вейр - Марсианецът

Ще използвам единия кислороден резервоар и ще пускам малки струйки кислород при водорода, после ще произвеждам малка искра с помощта на две жици и акумулатор. Искрата ще запали водорода, но той ще гори само докато се изчерпи малкото количество кислород, което съм източил от резервоара.

Ще повтарям операцията, докато не изгоря всичкия водород.

Планът ми има един малък недостатък — ще убие почвата ми.

Почвата е плодородна единствено благодарение на бактериите, които живеят в нея. Ако изсмуча всичкия кислород от Подслона, бактериите ще умрат. Нямам сто милиарда миниатюрни скафандъра, в които да ги облека.

С други думи, планът ми е добър само наполовина.

Време е да си почина от мисленето.

Командир Люис последна е използвала този марсоход. По план трябваше да го използва и в ден 7, но вместо това си тръгна към Земята. Личната й раница още е отзад. Прерових я и намерих протеиново блокче и флашка, вероятно пълна с музика за из път.

Време е да изям блокчето и да видя каква музика си е избрала шефката.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 38 (2)

Диско. По дяволите, Люис.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 39

Май измислих нещо свястно.

Почвените бактерии са свикнали със зимата. Активността им намалява и им трябва по-малко кислород, за да оцелеят. Мога да смъкна температурата в Подслона до един градус и бактериите ще изпаднат в нещо като зимен сън. Това се случва на Земята всяка година. Все ще оцелеят ден-два на Марс. Ако се чудите как бактериите оцеляват при подобни условия на Земята за по-дълги периоди от време, отговорът е, че не оцеляват. Бактериите, които обитават по-дълбоките слоеве на почвата — където е по-топло, — се размножават, за да заместят загиналите.

Ще им трябва някакъв кислород, но по-малко. Мисля, че концентрация от един процент ще свърши работа. Така във въздуха ще остане достатъчно, за да дишат бактериите, но не толкова, че да поддържа огън. С други думи, водородът няма да гръмне.

Но това води до друг проблем. Картофеният разсад няма да хареса плана ми.

Не заради липсата на кислород, а заради студа, който ще убие грудките. Следователно ще трябва да ги пресадя в саксийки (в торбички, по-точно) и да ги пренеса в един от марсоходите. Разсадът още не е поникнал, така че няма да му трябва светлина.

Изненадващо много ме затрудни друг проблем — как да накарам марсохода да поддържа определена температура, когато отчита, че във вътрешността му няма човек. Но и това го измислих. Така де, време имам в изобилие.

Та, ето какъв е планът. Първо, прибирам картофите в торба и ги пренасям в марсохода (като се погрижа да си е включил отоплението). След това понижавам температурата в Подслона до един градус. После намалявам концентрацията на кислород до един процент. После изгарям водорода с помощта на акумулаторно устройство, няколко жички и един резервоар с кислород.

Мда. Всичко това звучи като страхотна идея без никакъв риск от катастрофален провал.

Ако не сте разбрали, последното беше сарказъм. Е, по-добре да се хващам на работа.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 40

Не всичко мина по план.

Както казват, никой план не оцелява след първия контакт с реалността. Вярно е. Ето какво стана:

Събрах смелост да се върна в Подслона. След като влязох, се почувствах малко по-добре. Всичко си беше, както го бях оставил. (Какво съм очаквал, марсианци ли да са ровили в нещата ми?)

Щеше да мине време, докато Подслонът се охлади, затова най-напред включих термостата на един градус.

Събрах картофите в чувал. Развиваха се добре — имаха си корени и всеки момент щяха да покълнат. Не бях измислил как да ги пренеса от Подслона до марсохода.

Лесно намерих решение. Сложих ги всичките в скафандъра на Мартинес. После го завлякох до марсохода, който бях пригодил за временна детска стая.

Проверих дали отоплението работи, после тръгнах обратно към Подслона.

Температурата беше спаднала до пет градуса. Беше студено и треперех, въздухът, които издишвах, се къдреше пред лицето ми. Навлякох се. За щастие, не съм много едър. Дрехите на Мартинес пасваха идеално върху моите, а дрехите на Вогъл — върху неговите. Дрехите на всички ни бяха предвидени за среда с контролирана температура. Ужасни дрехи. Дори с три ката, пак ми беше студено. Легнах си и се завих с надеждата да се стопля.

Когато температурата падна до един градус, изчаках още час — давах време на бактериите да проумеят, че трябва да преминат на зимен режим.