Энди Вейр - Марсианецът

Време е да се изложим…

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 33 (2)

Е, не умрях.

Първото, което направих, беше да облека подплатата на скафандъра си. Не самия скафандър, а дрехата, която нося под него, включително ръкавиците и дебелите чорапи. После изрових кислородна маска от медицинските запаси и чифт лабораторни очила от химическия комплект на Вогъл. Така почти цялото ми тяло беше покрито и дишах консервиран въздух.

Защо? Защото хидразинът е силно токсичен. Ако вдишам твърде много от него, ще си увредя белите дробове. Ако влезе в съприкосновение с кожата ми, ще се сдобия с белези от химическо изгаряне, които с нищо не могат да се отстранят. Нямах намерение да рискувам.

Завъртях клапана, докато не потече тънка струйка хидразин. Първата капка капна в паницата с иридиевия катализатор.

Там капката без никакъв драматизъм изсъска и изчезна.

Но аз точно това исках! Току-що бях освободил миниатюрни количества водород и азот. Ура!

Друго може и да нямам тук, на Марс, но торби имам в изобилие. Не изглеждат много по-различни от пликовете за кухненски отпадъци, но сигурно струват петдесет хиляди долара — защото са на НАСА.

Освен че беше командир на мисията, Люис беше и нашият геолог. Задачата й беше да събере камъни и почвени проби от целия оперативен периметър (с радиус десет километра около Подслона). Трябваше да се съобрази с вездесъщите ограничения на масата, затова първо щеше да събере материал, да го сортира и да избере най-интересните петдесет килограма, които да отпътуват с нас към Земята. Торбите бяха предназначени за това — за сортиране и етикетиране на пробите. Някои са малки като пликчета за сандвичи, други са големи като градински чували.

Имам и тиксо, от най-здравите. Най-обикновено тиксо, широка лепяща лента като онази, която си купуваш от кварталната железария. Оказва се, че дори НАСА не може да измисли нещо по-добро от тиксото.

Срязах няколко от най-големите чували и ги слепих с тиксото, така че се получи нещо като палатка. Всъщност приличаше повече на гигантска торба. Достатъчно голяма да захлупя с нея масата, върху която бях разположил хидразиновата си инсталация ала „луд учен в действие“. Затиснах тук-там импровизираната си палатка с различни предмети, така че найлонът да не влиза в контакт иридиевата паница. За мой късмет торбите са прозрачни, така че ясно виждам какво става отдолу.

След това жертвах един скафандър за каузата. Трябваше ми въздушен маркуч. Но пък и скафандрите са ми в повече. Цели седем, по един за всеки член на екипажа, плюс резерва. Така че нямах нищо против да убия един от тях.

Прорязах малка дупка в найлоновата палатка върху масата, пъхнах в нея края на въздушния маркуч и го залепих здраво с тиксото. Получи се прилична снадка.

С помощта на още конец от дрехата на Йохансен провесих другия край на маркуча от тавана на Подслона (внимавах конецът да е достатъчно далеч от отвора на маркуча). Ето, че вече имах малък комин. Вътрешният диаметър на маркуча беше един сантиметър. Надявах се този размер да се окаже подходящ.

След реакцията водородът щеше да е горещ и щеше да се стреми нагоре. Затова планът беше да го пусна през комина и на излизане да го запаля.

По този повод се наложи да изобретя огъня.

НАСА прави и невъзможното да предотврати пожар в Подслона, затова всичко тук е изработено или от метал, или от негорима пластмаса, а униформите са синтетични. Трябваше ми нещо, което да пламти. Не притежавам уменията да осигуря приток на достатъчно водород, за да поддържам пламък, без това да ме убие. Много тънък момент.

Прерових личните вещи на всичките си колеги (ако толкова са държали на неприкосновеността, да не ме бяха зарязвали на Марс с нещата си) и намерих каквото ми трябваше.

Мартинес е католик, силно набожен. Това го знаех и преди. Нямах представа обаче, че си е донесъл малко дървено кръстче. Сигурен съм, че в НАСА са го ругали здравата за това, но знам също, че Мартинес е едно упорито магаре.

С помощта на клещи и отвертка нацепих безценния му религиозен символ на дълги трески. Мисля, че ако има Бог, той няма да има нищо против, предвид положението ми.

Унищожих единствената си материална връзка с Бога, което ме прави беззащитен пред марсианските вампири. Риск, който трябва да поема.

В Подслона има достатъчно жици и акумулаторни устройства, за да произведа искра. Но няма как да запалиш дърво с електрическа искра. Затова събрах кора от местните палмови дървета, после взех две пръчки и ги търках, докато триенето не…