Энди Вейр - Марсианецът

Както и да е. Този проблем ще го мисля утре.

Тази вечер трябва да погледам „Трима са много“ Снощи го спрях по средата на епизода, когато господин Роупър видя нещо и го интерпретира извън контекста.

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 30

Измислих един идиотски опасен план как да се сдобия с нужната вода. Изобщо не преувеличавам. От друга страна, нямам голям избор, така че… Идеите ми се изчерпаха, а след няколко дни ми предстои ново удвояване. При последното удвояване ще съм покрил цялата марсианска пръст, която успях да внеса в Подслона и палатките. Ако не напоя добре сместа, плодородният компонент просто ще си умре.

Тук, на Марс, няма много вода. На полюсите има лед, но те са много далече. Ако искам вода, ще трябва да я направя от нищото. За щастие, знам рецептата — набави си водород; добави му кислород; подпали ги.

Нека караме стъпка по стъпка. Ще започна с кислорода.

Разполагам с голям резерв от кислород, но не чак толкова, че да направя двеста и петдесет литра вода. Два резервоара под налягане, сбутани в единия край на Подслона, са целият ми запас (плюс въздуха в самия Подслон, разбира се). Всеки резервоар съдържа двайсет и пет литра течен кислород. Подслонът е програмиран да прибегне до него само в случай на извънредна ситуация, извън това използва оксигенатора, за да поддържа химичния баланс на въздуха за дишане. Резервоарите с кислород са тук главно за да захранват скафандрите и марсоходите.

Така или иначе, резервният кислород ще ми стигне само за сто литра вода (петдесет литра О 2дават сто литра молекули с един кислороден атом). Това ще ме лиши от обходи и резервен кислород. И ще ми даде по-малко от половината необходима вода. Абсурд.

Работата е там, че на Марс е по-лесно да се намери кислород, отколкото си мислите. В атмосферата има деветдесет и осем процента въглероден диоксид. А аз разполагам с машина, чието основно и единствено предназначение е да извлича кислорода от въглеродния диоксид. Да живее оксигенаторът!

Има и проблем обаче — атмосферата на Марс е силно разредена. Налягането й е едва една деветдесета част от земното. Затова е трудно да се съберат по-големи количества. Да вкараш въздух отвън вътре е почти невъзможно. Всъщност Подслонът е конструиран с изричната цел да предотврати подобно проникване. Когато използвам шлюза, в Подслона влиза марсиански въздух, разбира се, но количеството му е пренебрежимо, минимално.

И точно тук на сцената се появява горивният генератор на МИА.

Колегите ми от екипажа излетяха с МИА преди седмици.

Но долната половина на апарата остана тук. НАСА няма навика да оставя излишни машинарии в орбита. Така че долната половина на апарата, която е свързана с кацането му, както и горивният генератор, останаха тук. Помните ли как ви обясних, че МИА сам си синтезира гориво с помощта на марсианската атмосфера? Първа стъпка от този процес е събирането на въглероден диоксид и съхраняването му в съд под налягане. Свържа ли го към генератора на Подслона, ще получавам по половин литър течен въглероден диоксид на час, безкрайно. След пет дни ще разполагам със сто двайсет и пет литра въглероден диоксид, от които ще получа сто двайсет и пет литра кислород, след като го прекарам през оксигенатора.

Достатъчно, за да направя двеста и петдесет литра вода. С други думи, вече имам готов план за кислорода.

С водорода ще е по-трудно.

Обмислих варианта да източа водородните горивни клетки, но те действат като акумулатори, които ми осигуряват енергийно захранване през нощта. Без тях ще стане много студено. Бих могъл да се навлека и увия с одеяла, но студът ще убие посевите ми. А и горивните клетки съдържат минимално количество водород, така че не си струва да ги жертвам. Ако не друго, поне енергия имам в изобилие и не искам да се откажа от този лукс.

Следователно трябва да измисля нещо друго.

Честичко споменавам МИА. Сега обаче ще говоря за МСА. Марсианският спускаем апарат.

По време на двайсет и трите най-страшни минути в живота ми аз и четирима от колегите ми едва не оцапахме гащите, докато Мартинес пилотираше МСА към повърхността на планетата. Представете си, че ви затворят в пералня и я пуснат да центрофугира. Същото беше.

Първо, метнахме се от „Хермес“ и намалихме орбиталната си скорост, за да преминем към свободно падане по зададените параметри. Всичко течеше гладко, докато не навлязохме в атмосферата. Ако си мислите, че турбуленцията е нещо неприятно, когато пътуваш със самолет при скорост от седемстотин и двайсет километра в час, представете си какво е да падаш с двайсет и осем хиляди километра в час.