Энди Вейр - Марсианецът

Е, не стана точно така. Пуснах струйка чист кислород към треската и произведох искра. Треската пламна като клечка кибрит.

Стиснал миниатюрната си факла, аз пуснах тънка струйка хидразин през клапата. Хидразинът изсъска върху иридия и изчезна. Скоро от малкия комин изригнаха слаби пламъчета.

Задължително беше да следя температурата. Разпадането на хидразина е силно екзотермична реакция. Постоянно поглеждах към термометъра, който бях прикачил към иридиевата камера.

Но важното е, че се получаваше!

Всеки хидразинов резервоар съдържа малко повече от петдесет литра, достатъчно да произведа сто литра вода. Ограничен съм от количествата кислород, които мога да извлека, но в момента съм толкова развълнуван, че реших да използвам половината от кислородния си резерв. Казано накратко, ще спра, когато резервоарът се изпразни наполовина, и ще се сдобия с петдесет литра вода!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 34

Работата много се проточи. Цяла нощ се занимавах с хидразина. Но вече съм готов.

Можех да приключа и по-бързо, но сметнах, че когато възпламеняваш ракетно гориво в затворено пространство, предпазливостта е най-важна.

Сега в Подслона е като в тропическа джунгла, това мога да ви кажа.

Температурата е почти трийсет градуса и е адски влажно. Как иначе — бях „обогатил“ въздуха с цял тон топлина и петдесет литра вода.

През цялото време бедничкият ми Подслон беше като майка на палаво бебе с разстройство. Усърдно компенсираше използвания от мен кислород, а водният рециклатор се опитваше да снижи влажността до някакво разумно ниво. За жегата нищо не можеше да се направи. В Подслона няма климатична инсталация. На Марс е студено. Никой не е предполагал, че ще се наложи охлаждане.

Вече свикнах с алармите, които пищят постоянно. Поне противопожарната млъкна най-сетне, след като затворих хидразиновия клапан и пламъците угаснаха. Алармата за ниска концентрация на кислород скоро би трябвало също да спре. Другата, за висока влажност, ще вие още известно време. Днес водният рециклатор здравата ще се озори.

За кратко се включи и друга аларма. Главният резервоар на водния рециклатор се беше напълнил. Уха! Ето такива проблеми искам да имам!

Помните ли скафандъра, който съсипах вчера? Окачих го на мястото му и започнах да пренасям кофи с вода от рециклатора. Скафандърът е проектиран да задържи една атмосфера въздух във вътрешността си. Би трябвало да задържи и няколко кофи вода.

Боже, колко съм уморен. Будувах цялата нощ и е крайно време да поспя. Но ще се пренеса в света на сънищата в страхотно настроение. За пръв път от ден 6.

Нещата най-сетне започнаха да се нареждат. Всъщност, нареждат се страхотно! Изглежда, все пак имам шанс да оцелея!

ДНЕВНИК НА МИСИЯТА: ДЕН 37

Прецакан съм и ще умра!

Добре, хайде да се успокоим. Сигурен съм, че ще се справя и с това.

Пиша този дневник за теб, скъпи читателю, който вероятно си марсиански археолог от бъдещето, и го пиша от марсоход 2. Сигурно се чудиш защо не съм в Подслона. Защото избягах оттам в паника, ето защо! И нямам представа какво да правя сега.

Май трябва да обясня какво стана. Ако това е последният ми запис, поне да знаете защо.

През последните няколко дни бях зает и доволен да произвеждам вода. Всичко вървеше по вода. (Схващате играта на думи, нали? „По вода“.)

Дори успях да подсиля компресора на горивния генератор на МИА. Нали съм си инженерче (увеличих волтажа на помпата). Благодарение на този трик правя вода още по-бързо.

След първоначалния си добив от петдесет литра, реших да успокоя топката и да се съобразя с темпа на кислородното производство. Не ми се ще да посягам към резервите от кислород, гледам да не падат под двайсет и пет литра. Когато това се случи, спирам хидразина и изчаквам кислородният резерв да се върне на двайсет и пет литра.

Важно уточнение: когато казах, че съм произвел петдесет литра вода, това беше вярно, но не означава, че съм „получил“ петдесет литра. Допълнителната пръст, която бях внесъл в Подслона, беше толкова суха, че алчно попи голяма част от въздушната влажност. Но водата така или иначе трябва да отиде там, така че не се притесних, нито се изненадах, когато рециклаторът „изцеди“ от въздуха далеч по-малко от номиналните петдесет литра.

След като подсилих помпата, вече получавам по десет литра въглероден диоксид на всеки петнайсет часа. Превъртях процеса четири пъти. Сметките ми показват, че ако броим първоначалния добив от петдесет литра, сега би трябвало да разполагам със сто и трийсет литра вода.