Грег Бир - Вечност

— Правилно — кимна Карен.

— А ти искаш ли да живееш вечно? — попита го Ланиер.

— Не — отсече Каназава.

— Защо?

— Твърде лично е.

— Хайде вече да сменим темата — предложи Карен.

— Не, за мен е важно — обади се неочаквано Каназава.

— А и вие сте ми приятели. Може и ромът да помага. Но не мога да забравя някои неща. Неприятни спомени. Не мога например да използвам талсит или псевдоталсит, колкото и прекрасни да са тези средства. Защото държа на спомените си, те са неделима част от мен. Понякога ме навестяват през целия ден. Разбираш ли за какво говоря, Гари?

— Амин — рече Ланиер.

— Когато умра, тези спомени ще изчезнат завинаги. Аз също ще изчезна и вероятно някой по-добър от мен ще застане на мястото ми. Ще гледа да не повтаря грешките ми и ще разбере онова, което аз не успях.

— Амин — прошепна отново Ланиер.

— Вие наистина сте чудесен човек, сенаторе — рече Рам Кикура. — Вашата смърт ще е голяма загуба, Каназава кимна в знак, че оценява комплимента.

— Ние не умеем да плачем — продължи Рам Кикура.

— Изпитваме същите чувства, но се издигаме над тях. Медитираме, за да ги преживеем. Възприемаме всичко наоколо и се стараем да запазим онова, което е в нас, но… — Тя поклати енергично глава. — Не мога да разсъждавам! Този проклет ром!

— Заобиколени сме с прекалено много смърт, за да оценим обективно смъртта на един отделен човек — произнесе замислено Каназава. — Карен, одобряваш ли възрастта на твоя мъж?

— Не — каза Карен след дълга пауза.

— Вече не съм млад като нея — допълни Ланиер.

Тя сведе поглед от звездите към тъмната трева.

— Не е в това въпросът. Не искам да те загубя. Не желая и да се пожертвам, за да бъда редом с теб.

— Много говорим — намеси се Каназава. — Пиянски приказки. In vino veritas.

— Колко благородно — каза Рам Кикура. — И съвсем човешко.

Карен скочи и изтича в къщата. Ланиер се изправи, отърси панталони и рече:

— Време е да си лягаме. Ще ида при Карен. Каназава кимна с мъдър вид.

Ланиер изкачи стълбите, намери спалнята и застана на прага. Карен се събличаше.

— Помня, когато за първи път се любихме — рече той. — В тръбохода. Тя не отговори. Тъкмо си разкопчаваше сутиена.

— Трябваха ми доста години, за да те приема в себе си. Много след като се оженихме.

— Моля те, млъкни — рече Карен. Гласът й звучеше спокойно.

— А после ми беше толкова нужна, сякаш си част от мен. Мислех, че винаги ще бъдем заедно. И ще решаваме заедно. Толкова много те обичах, че забравих, че не си част от мен.

— Утре ни чака работа. А и ти не си единственият с лоши спомени. Аз се върнах в Хунан. Помниш ли? Видях родния си град, помирисах смъртта. Гари. Из пътя бяха разхвърляни скелети на деца, които бяха там от месеци, или от години — може би родителите им ги бяха изоставили, защото просто не са могли да ги нахранят. Знаеш колко малко успяхме да спасим. Ти не си единственият с лоши спомени!

— Зная — отвърна Ланиер, все още подпрян на вратата.

— Аз се научих да живея с тях. Научих се да ценя обичта си към теб. Искам само да останеш при мен. Мразя дори мисълта, че някой ден можеш да ме напуснеш.

— Зная.

— Върни се при мен тогава. Все още можеш да бъдеш млад. Имаме още толкова много работа да вършим. Векове наред.

— Не мога да постъпя така. Бих искал да ме разбереш.

— Аз пък искам да разбереш моите… страхове.

— Ще се опитам. Но сега работим заедно, Карен. Тя потрепери, вдигна уморено рамене и седна на леглото.

— Какво мислиш за Мирски? — попита го след време.

— Наистина ли ще доведе боговете сред нас? Това ли ви обещава? Той е нещо ужасно, Гари.

— Не мисля така. Тя поклати глава.

— Кошмар.

— По-скоро привидение — поправи я Ланиер. — Почакай и ще видиш.

— Страх ме е — отвърна простичко тя. — Поне това позволяваш ли ми?

— Разбира се. — Ланиер си помисли, че ако сега отиде при нея и я прегърне, тя няма да се съпротивлява, може би дори ще му е благодарна.

— Спи ми се. — Карен се отпусна на широкото легло.

Той я наблюдава известно време, после угаси светлината, обърна се и пристъпи в тъмния, притихнал хол. Отвън на тревата Каназава и Рам Кикура продължаваха разговора.

— За мен ще бъде чест, ако споделите леглото ми тази нощ — тъкмо казваше Каназава.

— Нима изглеждам чак толкова пияна, сер Каназава? — Попита Рам Кикура.

— Ами аз?

— Всъщност… с удоволствие — отвърна Рам Кикура след кратко мълчание.

Когато Ланиер се върна в спалнята, Карен вече спеше дълбоко, заровила глава в меката копринена възглавница.