Грег Бир - Вечност

— Аз съм Гари Ланиер. — Той излезе пред другите.

— Сер Ланиер, вие и жена ви трябва незабавно да се върнете в Нова Зеландия. Наредено е всички земни да се завърнат по родните си места.

— По чия заповед? — попита Рам Кикура. — И на какво основание? — Тя сниши глас и добави: — Нямат право.

— Въз основа на Ревизирания акт за Възстановяването. И лично по нареждане на президента. Моля качете се на совалката. Летателният й план вече е променен.

— Не отивайте — посъветва ги Каназава и размаха юмрук към трите апарата. — Аз съм сенатор! Настоявам за незабавна среща с президента и президент-министъра!

От апарата не последва никакъв отговор.

— Няма да се качвате на совалката — заяви Рам Кикура, — Всички оставаме тук. Едва ли ще посмеят да приложат насилие.

— Гари, те казаха, че всички земни се връщат по родните си места. Дали това важи и за онези, които имат разрешение за временно пребиваване на орбиталните тела? — попита Карен. Изглеждаше объркана и изплашена като малко дете.

— Не зная — рече Ланиер. — Сенаторе, струва ми се, че можем да направим повече, когато сме на своя територия… стига да не ни поставят под домашен арест. — Той се обърна към Рам Кикура. — А ти най-добре иди на Шишарк.

— Стига да ми позволят — произнесе мрачно тя. — Сега вече може да се очаква всичко.

— Ако го направят — заяви Карен, — ще си имат сериозни неприятности.

„Виж, в това се съмнявам — помисли си Ланиер. — Силата е на тяхна страна. Решили са да играят по свои правила и ще го сторят.“

Трите летателни апарата изчакваха безстрастно решението им. Слънцето блестеше по металните им обшивки. Рам Кикура вдигна мокрия кичур от челото си.

— Няма какво да стоим тук като наказани деца — предложи Ланиер. — Сенаторе, благодаря, че ме изслуша. Ако имаме още една възможност да поговорим…

— Моля, качете се незабавно в совалката — прогърмя познатият глас.

Ланиер хвана ръката на жена си.

— Довиждане — каза той на сенатора и Рам Кикура. — И успех. Съобщете на Корженевски и Олми за това, което става тук.

Рам Кикура кимна. Качиха се на совалката и вратата зад тях се затвори.

Пътят, Усъвършенствана Гея

Намираха се в лабиринт от блестящи зелени линии, покриващи изцяло повърхността на Пътя. Сферата се носеше високо над тях с такава невероятна скорост, че Рита едва успяваше да следи промените наоколо. Не след дълго почувства, че й призлява.

— Лошо ми е — рече тя на Тифон. Придружителят хвана ръката й — за първи път я докосваше. Усещането беше приятно и топло, макар донякъде неубедително. Изведнъж Рита почувства, че краката й се подкосяват. Отпусна се на колене, очаквайки Тифон да направи нещо за нея и да прогони нетърпимия световъртеж. Но той просто си стоеше до нея и я наблюдаваше. Подпираше я, колкото да не падне по гръб. Тя сдържа един напън за повръщане и стисна очи, търсейки поне мъничко утеха в тъмнината.

След като постоя така, се почувства по-добре. Поне вече не й се виеше свят.

— Ако сте жадна, изпийте това — предложи й Тифон.

Тя отвори очи и забеляза стъклена чаша с прозрачна течност в ръката му. Взе я и отпи предпазливо. Вода и нищо друго — доколкото можеше да определи. Почувства разочарование. Очакваше да е някакъв чудодеен еликсир. Все пак си оставаше загадка откъде се е взела чаша с вода в празната сфера… Кой знае защо, си представи как Тифон отваря тайно чекмедже в тялото си и изважда отвътре чашата, а после плюе в нея. Тя затвори очи, почувствала нова вълна на прилошаване.

Като се възстанови, се надигна, подпирайки се на перилата, и върна недопитата чаша. За да не гледа навън, проследи скришом как ще постъпи Тифон с нея.

Просто я държеше. Нищо повече. Рита потрепери, събра сили и надникна през прозрачната стена. Бяха се спуснали ниско над повърхността и се носеха — следвайки посоката на зелените линии — към една бяла кула. Доколкото можеше да прецени от разстояние, кулата не бе по-висока от Александрийския фар, но затова пък изглеждаше по-масивна. Все пак в мащабите на Пътя и най-грамадните сгради приличаха на джуджета.

Вниманието й бе привлечено от мигаща светлина по-нататък в гърлото на Пътя. Тя прикри очи, въпреки че сиянието на плазмената тръба не бе заслепяващо, и примижа, за да фокусира поглед към движещото се петънце. То също бе обкръжено от светлинен ореол и се носеше с огромна скорост в тяхна посока.

Рита неволно отдръпна глава, когато светещият предмет се озова точно над тяхната сфера. Оказа се, че това е огромна призма, озарена в цветовете на дъгата, също като предишната. Тъкмо когато си помисли, че двете призми ще се сблъскат като локомотиви, пътуващи по една и съща линия, титаничните светещи геометрични фигури преминаха една през друга като гигантски призрачни видения, после всяка продължи необезпокоявана по пътя си.