Грег Бир - Вечност

— Имате ли опит в общуването с чужди раси?

— До известна степен. Учех се да приличам в каквото мога на вас, докато воювахме в Пътя. Тогава все още бях отделна личност с биологичен носител и форма близка до тази, с която съм се родил.

Патрикия й бе разказвала малкото, което знаеше, за войната с джартите. За Рита — тогава още съвсем малко момиче — тези разкази бяха като причудливи и неразбираеми приказки. Сега съжаляваше, че не ги е слушала по-внимателно.

— И каква е оригиналната ви форма?

— Никак не прилича на човешката.

— Но все пак тогава сте притежавали своя собствена форма.

— Не аз. Част от мен. Не забравяйте, че след това се комбинирах с много и най-различни съзнания.

— Пак ме объркахте — оплака се Рита. — Първо ми казвате едно, сетне обратното.

Тифон клекна до нея и опря лакти на коленете си. Съвсем човешки жест. Дали не откриваше на лицето му и признаци на характер?

— Вашият език е твърде беден откъм нужните словосъчетания. Впрочем, така е с всички звукови езици.

— Значи вие не разговаряте помежду си?

— Не с думи, или по-точно със звуци.

— Ще ме убиете ли, ако ви наредят?

— Никой няма да ми нареди подобно нещо, ако под убийство разбирате унищожаването на вашата личност. Деяние, което определяте още като престъпление, или грях.

Рита сметна, че засега й стига. Тя се отпусна по корем върху гладката повърхност. Точно отдолу се виждаше океанът, с щръкнали тук-там островчета, обкичени с каменни колони, наподобяващи застинали палми. Мястото й се стори съвсем непознато.

А й казаха, че са близо до Родос. Може би „близо“ имаше друго измерение в представите на джартите, които преодоляваха огромните разстояния на Пътя само за секунди.

Още острови, със същите каменни колони. Някои от тях имаха златисти кубета. Островите бяха съвсем голи, не се виждаше никаква растителност.

— Мога ли да помириша въздуха? — попита тя.

— Не — отвърна глухо Тифон.

— Защо?

— Вече не е здравословен за вас. На вашия свят съществуват организми и биологични машини, които могат да пътуват по въздуха и са твърде дребни, за да бъдат забелязани с просто око. С тяхна помощ Гея ще достигне ново, по-усъвършенствано ниво.

— Никой ли не може да живее отвън?

— Никой като вас — отвърна лаконично Тифон. Тя отново почувства, че й премалява. Значи джартите бяха заразили Гея — нали това искаше да й каже придружителят? Бяха я засели със смърт и унищожение. Вече никой не може да живее…

— А хората? Какво е станало с хората?

— На Гея няма хора. Всички са били съхранени за понататъшно изследване.

Чак сега дойде омразата. Появи се неочаквано и я притисна като с гигантска ръкавица. Рита се нахвърли срещу Тифон със стиснати юмруци. Придружителят не направи никакъв опит да се защити. Удряше го с всичка сила, отново и отново, завладяна от неистов гняв. Пестниците й деформираха лицето му, коленете й оставяха вдлъбнатини в тялото му. От устата й се откъсна вик, проточи се като птичи крясък, извивайки се по-високо с всеки нов удар. Имаше чувството, че блъска някаква мека гумена кукла. Че я рита, стиска я за шията и отчаяно се опитва да я задуши, а пръстите й потъват в податливата плът.

Тифон се строполи на платформата с размазано лице и подпухнали очи, а тя то изрита още няколко пъти преди да почувства някаква святкаща празнота в главата си. Тогава вдигна поглед към равнодушните облаци, усещайки стичащите се по страните й сълзи, и избърса слюнката от брадичката си. Гневът си бе отишъл, ръцете й краката й трепереха. Тя постепенно се овладя.

Погледна надолу, към смачкания вързоп от дрехи и плът, в който вече нямаше нищо човешко, сетне сграбчи перилата и задиша тежко, за да прогони нарастващото гадене. На хоризонта се виждаше равна зелена линия, която бързо растеше. Това беше Родос, винаги щеше да го познае. Сферата продължаваше да я носи към родния остров. Само дето вече я нямаше надеждата.

Зад нея Тифон проговори с непроменен глас, въпреки жестоките удари.

— Сега вече със сигурност сме надхвърлили енергийния лимит.

Град Шишарк

Президентът Фарен Силиом се появи чак когато всички членове на Възела заеха местата си и се насочи право към подиума. Олми беше седнал между Корженевски и Мирски. Корженевски имаше загадъчно изражение — той знаеше най-добре от всички присъстващи в залата колко е важна тази среща, но не показваше нито одобрение, нито неодобрение.

Олми си помисли, че може би зад привидно безразличното лице на Мирски се крие заплаха за Хексамона, по-голяма дори от войната с джартите. Олми отдавна бе престанал да се съмнява в разказа му и беше дълбоко уверен, че Мирски е от хората, които просто са неспособни да лъжат. За тази преценка не малко бе допринесло и заключението на Гарабедян. Ала въпреки всичко това Възелът — и самият президент Фарен Силиом, който в случая бе жертва на неумолими политически предпоставки — беше готов да нареди отварянето на Пътя. С други думи, да се извърши един политически акт, който щеше да разшири още повече зейналата пропаст между Земята и орбиталните тела.