Грег Бир - Вечност

Пещерите бяха няколко, всичките до една затворени от тежки ръждясали метални врати. Но пантите им се оказаха добре смазани. Високо над тях в небето прелетя реактивен въздухолет, оставяйки снежнобели дири по синия небосвод — вероятно беше излетял от пустинния аеродрум в Киликия или Юдея.

Баща й отключи една от вратите с огромен ключ от тежката връзка, която извади, а после набра комбинация от девет числа върху секретната ключалка. Поведе я през хладното мрачно преддверие покрай бидони с вино, маслинено олио и метални контейнери с изсушена и херметически затворена храна, а после през втора врата, зад която започваше прихлупен тунел. Едва когато тъмнината стана почти непрогледна, той натисна едно копче на стената и включи осветлението.

Намираха се в ниска просторна галерия, из въздуха се носеше някакъв сладникав мирис. Под бледото сияние на единствената жълтеникава крушка баща й пресече помещението, спря пред дървения шкаф до стената отсреща и дръпна едно чекмедже. Дървото изскърца и звукът отекна навсякъде. В чекмеджето имаше няколко великолепно полирани дървени кутии, едната голяма почти колкото куфар. Именно нея баща й извади най-напред, отнесе я при Рита, коленичи и вдигна капака.

Вътре, положен върху мека плюшена възглавница, лежеше някакъв предмет, широк не повече от две долепени човешки длани. Малко напомняше на кормило от бициклос, но беше по-дебел и извитата седалка беше точно на мястото на съчленението.

— Всички тези неща са твои. Сега ти ще отговаряш за тях — обяви баща й и тя изведнъж забеляза, че избягва да докосва странния предмет с ръце. — Тя ги пазеше именно за теб. Смяташе, че само ти можеш да продължиш делото й. Нейната мисия. Никой от нас, синовете й, не бе посветен в това. Често повтаряше, че сме били създадени за чиновническа работа, а не за… приключения. Не спорех с нея… тези неща винаги са ме плашели. — Той се изправи, отстъпи крачка назад и сянката му се вдигна от разтворения калъф. Лъскавият предмет вътре блестеше като диамантена скулптура.

— Какво е това? — попита тя.

— Това е един от Инструментите. Тя го наричаше „ключица“.

Наместницата бе донесла тези три предмета от Пътя по време на вълшебното си пътуване до Гея, Така й не бе успяла да им обясни откъде се взема силата им, беше казала само за какво се използват. Междувременно баща й донесе втората кутия и вдигна капака.

— Това е нейният тевкос — обясни той, сочейки нещо като плосък бележник от метал и стъкло, не по-голям от ръката му. Сетне докосна предпазливо четирите миниатюрни блестящи кубчета, поставени до бележника. — А това е личната й библиотека. В тези кубчета са съхранени стотици книги. Някои от тях са били използвани при създаването на свещената Хипатеонска доктрина. Други са свързани със Земята. Написани са на езици, които не съществуват в нашия свят. — Той въздъхна и отвори третата кутия. — А това я е запазило жива, когато пристигнала тук. Осигурило й е необходимия въздух. Всички тези неща са твои.

Тя се наведе над най-голямата кутия и протегна ръка към предмета, наподобяващ седло с дръжки. Още преди пръстите й да докоснат блестящата му повърхност, Рита вече знаеше, че този инструмент е ключът, с чиято помощ се отварят проходи към Пътя. Беше топъл при допир и съвсем определено се отнасяше дружелюбно към нея, познаваше я, както и тя го познаваше.

Рита затвори очи и видя Гея, целия свят, изобразен с невероятна детайлност, като глобус. Глобусът се въртеше бавно пред очите й, разширяваше се и погледът й беше привлечен към степите на Северен Рус, Монголея и Чин Чинг — земи извън властта на Александрийска Ойкумения. Там, в една плитка блатиста низина, над малък кален поток блестеше яркочервен тримерен кръст.

Тя стисна уплашено очи, внезапно побледняла, после погледна надолу към ключицата. Беше три пъти по-голяма от досегашния си размер и изпълваше цялата дървена кутия.

— Какво става? — попита баща й. Тя поклати глава.

— Не ги искам тези неща. — После скочи, изтича при входа на тунела и побягна навън, където слънцето блестеше ярко. Не след дълго баща й я последва, спря задъхан до нея, помълча и накрая прошепна:

— Сега те са твои, дъще. Никой друг не може да ги използва.

Тя отново побягна, скри се зад близката скала и едва тогава спря и изтри сълзите от очите си. Изведнъж почувства омраза към баба си.

— Защо постъпваш така с мен? — попита я. — Ти си била побъркана. — Тя сгъна крака и опря брадичка в коленете си. — Побъркана бабичка.