Грег Бир - Вечност

— Е, време е да обядваме — обяви Патрикия с дрезгав, почти мъжки глас и ги поведе към кухнята. Пристъпваше бавно, сякаш пресмяташе всяка крачка. Ръцете й докоснаха облегалката на креслото, като да поздравяваха стар приятел, плъзнаха се по повърхността на потъмнялата медна вана,и накрая пригладиха ленената покривка върху грубо скованата дървена маса в кухнята, където беше поставена купа със сирене и плодове.

— Ще си поговорим откровено, но след като си тръгнат синът ми и снаха ми. Те са много мили хора, но могат да ни попречат.

Рита кимна в знак на съгласие. Чувстваше се като съучастничка в някакъв заговор.

Прекараха заедно следващите няколко седмици. Патрикия често й разказваше най-различни истории, много от които Рита знаеше от баща си. Земята — светът, на който израснала Патрикия — не била като тази Гея, която Рита познаваше. Историята там преминала по други пътища.

През един горещ ден, когато вятърът спря, а над морето легна мараня, двете с Патрикия събираха портокали в близката горичка.

— Знаеш ли — поде баба й, — тук е съвсем като в Калифорния, само че там портокалите бяха много по-едри. И там имаше такива горички, но когато пораснах, почти бяха на изчезване. Изсичаха ги заради заселниците.

— Тази Калифорния тук ли е, или там, бабо?

— Там, На Земята — отвърна Патрикия. — Тук не познават това име. — Тя замълча и вдигна замислен поглед в небето. — Не зная какво може да е станало с това място в твоя свят, Рита. Мисля, че е част от пустинята на Неа Каркедон.

— Където гъмжи от дребни червени човечета с лъкове и стрели — добави Рита. — Може би. Може би.

Малко по-късно се прибраха и докато вечеряха, Рита слушаше тихия глас на Патрикия, която отново се зае да й разказва. Лицето й беше огряно от мъждукащия фенер.

— Знаеш ли — подхвърли неочаквано Патрикия, — твоята прабаба — моята майка, понякога се явява в сънищата ми и ме разпитва за теб.

— Тя в онзи свят ли живее, бабо?

Патрикия се засмя и кимна.

— Но това не може да й попречи. — Тя се наведе напред и продължи с поверителен глас. — Твоята прабаба ужасно много се гордее с теб. Внимавай да не измамиш надеждите ни, миличка. Имаш достатъчно време да се наиграеш и намечтаеш, преди да дойде и твоят ден.

— Какъв ден, бабо?

Патрикия се усмихна загадъчно и кимна към хоризонта. Над морето се полюшваше Афродита, ослепително ярка и блестяща.

Рита се върна в къщата на Патрикия след две години, но вече не беше дете, смутено от странната покана на своята невероятно възрастна баба, а добре възпитано младо момиче, горящо от желание час по-скоро да премине в света на възрастните.

Патрикия не беше се променила. Рита я оприличи на изсушен плод или на ейгипетска мумия, която сякаш можеше да съществува вечно.

Този път разговаряха много повече за история. Рита познаваше добре историята на Гея, при това не точно така, както я разказваха специалистите в Ойкумения. Академия Хипатея се радваше на известна самостоятелност благодарение на разстоянието, което делеше Родос от Александрия.

На единадесет Рита вече проявяваше интерес към политиката. Но много по-добре се справяше в математиката и науките.

През дългите вечери, докато се любуваха на чезнещите зад хоризонта лъчи на слънцето, Патрикия обичаше да разказва на Рита за Земята и за това как почти сама се била погубила. Разказа й и за Камъка, който дошъл от звездите, кух като кратуна или някакъв екзотичен минерал и построен от потомците на Земята, но от друго бъдеще. Рита остана очарована от този разказ и през цялата нощ се опитваше да си представи чудния предмет, преместил се назад във времето от друга, подобна на онази вселена. Най-голямо впечатление обаче й направи описанието на коридора или Пътя, както го наричаше Патрикия, който същите тези потомци на Земята бяха свързали с Камъка…

В сънищата й този проход към звездите приличаше на безкрайна водопроводна тръба с отвори, през които можеше да надникнеш в най-различни светове…

На другия ден, докато плевяха градината, Патрикия й описа как точно се е озовала на Гея. Била съвсем млада, когато получила възможността да потърси проход в Пътя към някоя друга Земя, където нямало ядрена война и където семейството й все още живеело спокойно и щастливо.

Ала допуснала малка грешка и ето че се озовала на Гея.

— В началото станах изобретател — продължи тя. — Откривах най-различни неща, които познавах от Земята. Аз им дадох бициклоса. Земеделските сечива. Каквото ми хрумнеше. — Тя махна с ръка. — Но това продължи само няколко години. После започнах работа в Музейона и хората започнаха да вярват на разказите ми. Някои се отнасяха с мен сякаш имах божествен произход, което не е вярно. Аз ще умра, миличка, вероятно съвсем скоро…