Грег Бир - Вечност

Пет години след пристигането си на Гея Патрикия била поканена в двореца, за да се срещне с Птолемей Трийсет и пети Никефор. Старият владетел на Ойкумения я разпитал внимателно, разгледал приборите, които носела със себе си и успяла да съхрани в безупречен вид, а сетне я обявил за истинско чудо.

— Той каза, че не съм нито богиня, нито демон и ме прие в двора. Това бяха трудни времена. Допуснах грешката да им опиша земните оръжия и те настояваха да им построя колкото се може по-големи и мощни бомби. Аз отказах. Никефор заплаши да ме хвърли в затвора — по онова време страната ни живееше под заплахата на Либийските армии. Никефор искаше да ги унищожи с един-единствен удар. Повтарях му отново и отново какво са сторили бомбите със Земята, но той въобще не ме чуваше. Държа ме около месец в затвора в Александрия, но после ме освободи, изпрати ме на Родос и ми каза, че мога да основа тук академия. Почина пет години по-късно, но Академия Хипатеон вече беше стъпила здраво на краката си. Със сина му се справих по-добре — приятно момче, но доста мекушаво. После на трона се качи неговата внучка, първо майка й, разбира се — властна жена, но иначе чудесна…

— Харесва ли ти тук? — прекъсна я Рита и побутна назад сламената си шапка.

— Това е моят свят и не е моят свят — отвърна Патрикия. — Стига да имах възможност, веднага бих се върнала у дома.

— А можеш ли?

Патрикия кимна към яркото небе.

— Може би. Всъщност едва ли. Веднъж, преди години, към Гея беше отворена нова врата и с помощта на царицата тръгнах да я търся. Изгубих години за тази задача. Все едно че преследвах призрак. Ту се появяваше, ту изчезваше. От близо двадесет години я няма.

— Ако я беше открила, щеше ли да те отведе на Земята?

— Не — поклати глава наместницата. — По-скоро щях да се озова в Пътя. Виж, оттам мога да се прибера у дома.

Кой знае защо, Рита почувства тъга за уморената старица. Наместницата вдигна очи към нея, погали я с поглед и попита:

— Искаш ли да се позанимаваме с геометрия?

— Да! — подскочи радостно Рита.

Рита се беше излегнала на койката в почти пустата, боядисана в-бяло стая, заслушана във вълните от далечната буря — могъщ тътен от блъскащите в скалите Посейдонови юмруци. Луната изпълваше с хладна светлина близкия ъгъл. Рита усети нечие присъствие в стаята и надзърна през спуснатите си клепачи. Една сянка пресече светлината. Момичето се размърда неспокойно в леглото.

Сянката я доближи. Беше Патрикия.

Рита затвори очи и отново ги разтвори. Не изпитваше страх от наместницата, но не можеше да си обясни какво търси в стаята й по това време. Патрикия взе ръката на своята внучка със съсухрените си, издължени пръсти и положи в дланта й някакъв метален предмет, твърд и гладък, непознат и същевременно приятен за докосване. Рита измърмори някакъв неясен въпрос.

— Остави я да те опознае — прошепна Патрикия. — След години, когато пораснеш, тя ще стане твоя. Вслушай се в онова, което ти казва, мое дете. Тя ще ти съобщава кога и къде. Аз съм твърде стара за нея. Ти трябва да откриеш пътя за дома вместо мен.

Сянката отново пресече стаята и препречи за миг лунната светлина. Стаята се изпълни с мрак. Рита затвори очи и ги отвори чак на сутринта.

От тази сутрин Патрикия започна да обучава Рита на два нови езика, които не бяха познати на Гея — английски и испански.

Пет години по-късно наместницата издъхна в същата пуста бяла стая, в която нейната внучка бе прекарала онази бурна нощ, както и много други. Край смъртния й одър бяха само тримата й синове. Рита, вече млада жена, тъкмо започнала третата си година от следването в Академията, не знаеше как да възприеме вестта. Беше средна на ръст, със стройно гъвкаво тяло, лицето й бе по момчешки привлекателно, имаше червеникавокафяви коси и извити като дъги вежди над проницателните зелени очи. Очите бе взела от баща си, а овала на лицето — от майка си. Коя ли част от нея принадлежеше на Патрикия? Какво й бе оставила в наследство наместницата? Сигурно таланта за физика и математика. Тези две дисциплини най-много й се удаваха в Академията.

Една пролет, близо година след погребението, бащата на Рита я отведе в тайна пещера, разположена на десетина стадия североизточно от Линдос, съвсем близо до мястото, където се беше родила. По пътя категорично отказа да отговаря на въпросите й. Припомни й, че вече е голяма и трябва да проявява търпение. В първия миг й се дощя да му възрази — в края на краищата тя бе напълно самостоятелна и дори вече си имаше любовник. Никак не й се нравеше цялата тази тайнственост. Но той продължи да настоява и тя не посмя да проявява повече упоритост.