Грег Бир - Вечност

Гея, Остров Родос,

Велика Александрийска Ойкумения, 2331–2342 година от Александрийския календар

Рита Беренике Васкайза растеше на воля по крайбрежието близо до древното пристанище Линдос, докато навърши седем години. Родителите й оставиха слънцето, вятърът и морето да наложат своя отпечатък върху безгрижния й характер и единственото, на което я учеха, бе да гледа с будно око на света — което не беше никак лесно.

Тя беше мургаво босоного момиче с големи ококорени очи, което умееше да се прокрадва ловко сред захабените от вятъра колони и нащърбените стъпала на изоставения акропол. Обичаше да се спотайва на площадката пред порутеното светилище на Атине Линдия, да докосва с длани хладните очукани стени и да се взира в осеяното с остри скали лазурно море, броейки машинално ударите на вълните.

Понякога се промъкваше през изгнилата врата в бараката, където беше прибрана гигантската статуя на Атине, чиито масивни крайници се губеха в здрача, и разглеждаше монголоидното лице, увенчано с медна (някога златна) корона. Линдианци рядко се отбиваха по тези места — носеше се поверие, че били обитавани от духовете на загинали преди векове персийски защитници, избити до крак, когато Ойкумения бе възстановила властта си над този остров. Понякога идваха туристи от Ейгипт или материка, но не често. Средното море не беше така гостоприемно към туристите, както някога.

Селяните и пастирите от Родос я мислеха за превъплъщение на богинята Артемис и вярваха, че им носи щастие. В близкото селце винаги я посрещаха усмихнати лица.

На седмия й рожден ден Беренике, майка й, я отведе от Линдос на Родос. Когато пристигнаха, без да се бавят, пресякоха многолюдните улици на белокаменния град и почукаха на вратата на един от най-прочутите преподаватели в тукашната Академия. Наложи се Рита да остане насаме с него и близо половин час да отговаря на въпросите му. Всичко това бе чиста формалност, при положение че собствената й баба бе основала Академия Хипатея.

По-късно през същия ден научи от майка си, че е приета в първи клас на Академичното училище и занятията й ще започнат когато навърши девет. След това Беренике я върна на Линдос и животът продължи почти както преди, само дето имаше по-малко време да се надбягва с вятъра и повече — за четене и уроци.

Така и не бяха посетили наместницата по време на онова първо пътуване — казаха, че била болна. Някои дори твърдяха, че умирала, но тя се изправи на крака само след два месеца. Всичко това значеше твърде малко за Рита, която почти не познаваше баба си и я беше виждала само два пъти, й то когато беше петгодишна.

През лятото преди да започне редовни занимания Патрикия я покани да се премести на Родос и да прекара известно време при нея. Наместницата живееше уединено. Много родосци я смятаха за божество. Вярата им се подкрепяше от легендите за произхода й и от разказите за подвизите и откритията й. Рита нямаше мнение по въпроса. Едно беше каквото говореха родосци и съвсем друго онова, което бе чула от родителите си.

Като научи за поканата, майката на Рита изпадна в трескава възбуда. Нито един от потомците на наместницата досега не се беше радвал на подобна привилегия. Баща й, Рамон, прие новината спокойно, с характерната си самоувереност, която изгуби едва след смъртта на наместницата и последвалите политически боричкалия в Академията.

Къщата на Патрикия се издигаше на една Почти отвесна скала, от която се виждаше целият залив. Съвсем обикновена на вид едноетажна постройка, измазана с гипс, в късен персийски стил, с четири просторни стаи и отделен кабинет на една по-ниска площадка над брега.

— Тя магьосница ли е? — попита Рита баща си, когато спряха пред външната врата.

— Шшшт — заплаши я с пръст Беренике.

— Не е магьосница — отвърна усмихнато Рамон. — Тя е моята майка.

Рита очакваше, че на вратата ще ги посрещне прислужница, но вместо това се появи самата Патрикия, с побелели коси, мургава напукана кожа и умни, проницателни очи с надвиснали, изпъстрени със ситни бръчици клепачи. Въпреки че беше разгарът на лятото, вятърът тук на хълма бе почти студен и Патрикия носеше дебела вълнена роба.

Тя протегна ръка и докосна лекичко Рита по бузата. Дланта й беше мека и топла и ухаеше на нещо приятно, После вдигна наниз от ярки цветя, постави ги на шията й и обясни:

— Стар хавайски обичай.

Беренике стоеше със сведена глава и чинно притиснати към бедрата ръце. Рита беше доста смутена от смирената поза на майка си; каквото и да говореха, наместницата й се струваше кротка и добродушна женица. Момичето нагласи цветята на шията си и погледна баща си, който й кимна окуражаващо.