Джеймс Роллинс - Джейк Ренсъм и кралят на черепите

— Само че те няма да ни помогнат — добави Марика. — Виждали нещата по различен начин.

Тогава жената изгледа сурово Джейк.

— Тогава може би не съм дошла напразно тук. Ако ур не могат да ни помогнат, единствената надежда за Калипсос — поне за момента — е да изпълним ултиматума на Калверум Рекс.

Марика ахна.

— Какво? Изобщо да не ти минава през ума да предадеш Джейк и сестра му…

Джейк я докосна по ръката, за да я накара да замълчи. Ако съществуваше и най-малката надежда да се предотврати кръвопролитието в Калипсос, той сам щеше да се предаде в ръцете на Калверум Рекс.

В този миг прозвуча дрезгав глас, суров и нетърпящ възражение.

— Не!

Джейк се обърна и видя старейшината да го сочи с ръка. Гласът на стареца заглъхна леко, за да ги предупреди:

— Надига се силна буря. Завихря се както в миналото, така и в годините, които предстоят. Завихря се около това момче. Подозирахме какъв ще бъде развоят на събитията от предсказанията на звездите. Затова изпратихме Ба’чук да се грижи за него.

Джейк настръхна от изненада.

— Новодошлият не бива да бъде погълнат от мрака — завърши старейшината.

— Но Калипсос… — каза Джейк.

Старейшината посочи с жезъла си замръзналото езерце.

— С това ти доказа кой си. Наистина идваш от дългото време. Също като храма. — Той тропна с жезъла си в каменния под. — За да запазят и двете, ур ще се изправят срещу сенките, надвиснали над нашата долина.

— Значи ще се биете? — попита Пиндор.

В очите на Марика проблесна надежда.

— Нямаме друг избор, освен да следваме пътя на ур. — Джейк се почувства разголен пред погледа на старейшината. — Голямата буря ни връхлита.

Лунната светлина озаряваше източната порта. За разлика от Рухналата порта, която се издигаше в западния край на долината, тази бе оцеляла непокътната. Между двете й кули се извисяваше каменна скулптура, черна и страховита. Изобразяваше навита на осморка змия с две глави — едната обърната на юг, другата — на север. Джейк бе виждал същото изображение в картата, която бе открил в библиотеката на магистър Балам, беше го виждал и като златна фигурка, изложена в Британския музей.

Джейк вървеше забързано по пътеката, следвайки римлянката и воина Копат от племето ур. Марика крачеше след него, заедно с Пиндор и Ба’чук. Зад тях се проточваше дълга редица от неандерталци, понесли оръжия: копия от подострени клони, каменни брадви, метателни боли, направени от камъни, завързани с кожени върви.

Джейк заобиколи едър камък, който препречваше пътеката. В едно дере пред тях се бяха скупчили дузина бързоноги, които не криеха тревогата си. Ездачите им бяха млади мъже и жени, съвсем малко по-възрастни от Джейк. А страхът ги караше да изглеждат още по-млади.

Копат кривна от пътеката и събра неандерталците около себе си. Римската съгледвачка поведе Джейк и останалите към своята група от бързоноги.

— Къде е центурион Порций? — попита един от ездачите.

Жената отвърна със спокоен глас:

— Кракът му е счупен. Не е в състояние да язди. Ур ще се погрижат за него.

— Кой ще ни води тогава? — попита друг. Явно не разчиташе кой знае колко на Копат и хората му с техните груби оръжия. Подобно на повечето жители на Калипсос, като че ли не смяташе, че ур са способни на нещо повече от това да изпълняват най-елементарни задачи.

Римлянката се обърна към Пиндор.

— След като центурион Порций не е сред нас, имаме едно празно седло.

Ездачите зашепнаха.

— Това е синът на Тиберий…

— Не, не Херон, другият…

— Обречени сме…

Пиндор се престори, че не ги чува.

Жената отиде до един бързоног. Груб белег покриваше едното му око и му придаваше страховит вид. Той стоеше встрани от останалите и риеше с крак в калта.

Джейк отстъпи назад. Ако това бе бързоногът на центуриона, нищо чудно, че кракът му бе счупен. Въпреки тъмнината, всеки можеше да прочете киселото изражение на лицето му.

Преди да направи и крачка — било напред към самотното животно, било по-далеч от него — някъде зад тях прозвуча рог. Сигналът му прониза Джейк до мозъка на костите.

Той се обърна и видя ур да се събира в долната. Наброяваха над петдесет души. Не бяха малко, но на практика бяха нищожна частица от населението на неандерталското село.

Къде са останалите?

Копат стоеше широко разкрачен върху един камък, поднесъл към устните си закривена раковина. Наду я отново и протяжният звук се понесе умолително към луната.