Джеймс Роллинс - Джейк Ренсъм и кралят на черепите

— И как ще го излекуваш? — попита Пиндор. — С какво?

— С помощта на най-старата и най-голямата батерия на света — отвърна Джейк.

Когато изложи плана си, очите на Пиндор блеснаха.

— Мислиш ли, че ще проработи? — попита Марика.

Джейк не виждаше причина да я излъже.

— Не зная.

— Ами ако планът се провали? Ако си сбъркал?

— Тогава всички сме обречени. — Джейк сви рамене. — Но както ти сама каза, Мари, и без друго сме обречени.

— Ще престанете ли да говорите, че сме обречени, обречени ? — смъмри ги Пиндор.

Джейк попита:

— Някой има ли по-добра идея?

Никой не му отговори и той започна да излага подробностите от своя план, но Пиндор го прекъсна:

— Това, което си намислил, е свързано с голяма прецизност, трябва да уцелиш подходящия момент, нали?

Джейк кимна.

— … и ще ти бъде от полза, ако някой отвлече вниманието на гракилите — добави Пиндор.

Преди Джейк да се съгласи, приятелят му погледна към събралите се римски ездачи, които неохотно се качваха по седлата си. Израженията на лицата им обхващаха целия спектър от надеждата, свързана с племето на ур, до отчаянието, свързано с онова, което ги очакваше в Калипсос.

Пиндор заговори с извърната към ездачите глава:

— Джейк, ти каза, че се нуждаеш от трима ни. Може ли Ба’чук да заеме моето място?

Марика го докосна по рамото.

— Пин, имаме нужда от теб.

Той отстъпи встрани.

— Имате нужда от трима души. Не от мен. Така ли е, Джейк?

Джейк долови напрежението в гласа на Пиндор. Знаеше, че то не е продиктувано от страх, а от решителност. Пиндор не се опитваше да се измъкне от тази опасна мисия. Той възнамеряваше да се изложи на още по-голяма опасност.

— Трима са достатъчни — отвърна Джейк.

Пиндор кимна. Стисна свирката, която Джейк му бе дал като талисман, и тръгна към ездачите.

— Пин! — извика подире му Марика.

Джейк я улови за лакътя.

— Той знае какво прави.

Спомни си колко добър стратег е техният приятел. Беше забелязал слабото място в плана на Джейк и бе открил начин да го компенсира. За да имаха някакъв шанс да успеят, трябваше да се движат по много прецизен график. Една маневра за отвличане на вниманието в нужния момент, можеше да се окаже решаваща за успеха им.

Ездачите вече бяха яхнали своите животни, само римлянката се опитваше все още да удържи огромния бързоног с белега през лицето. Когато Пиндор пристъпи към упорстващото животно, то го посрещна с подигравателно пръхтене. Бързоногът тропна с крак и едва не премаза пръстите на Пиндор. Момчето обаче не трепна. Вместо това вдигна длан и я постави на врата на животното. С другата си ръка прибра свирката в джоба.

— Направиш ли го още веднъж, Белязано око — предупреди го Пиндор, — следващия си чифт сандали ще направя от мръсната ти кожа.

Бързоногът извъртя масивната си глава и погледна Пиндор със здравото си око. Двамата впиха погледи един в друг. Огромният гущер премигна първи.

Пиндор подскочи, опря крак в стремето и се настани на седлото. Действаше уверено, сякаш го бе правил хиляди пъти, и Джейк си помисли, че приятелят му наистина е правил това хиляди пъти, само че в главата си.

Пиндор се извърна на седлото си и подвикна към останалите ездачи.

— Какво чакате! Трябва да спасим Калипсос!

Римската съгледвачка го зяпна смаяно, но миг по-късно се втурна към своето животно и го яхна.

Пиндор махна с ръка, подвикна окуражително и ездачите се понесоха по пътеката, а след тях потеглиха ур с техните бронтозаври. Върволицата от воини премина бавно под огромния свод с формата на двуглава змия.

Джейк се обърна към Марика и Ба’чук. Бяха останали само те тримата. Съмненията му се усилиха. Как можеха да се надяват да победят Калверум Рекс сам-самички?

В очите на Марика обаче блестеше надежда, а Ба’чук отвърна на погледа му с решимостта на стоик. Джейк почерпи от силата и куража на своите приятели. Вдигна ръка и посочи обратно към пътеката, която водеше към скалите.

— По-добре да побързаме.

Крачеха към пирамидата, облечени в бронзовите брони, които Ба’чук бе взел на заем от една ковачница в селото на ур. Обратният път към големия храм им се струваше три пъти по-дълъг. Времето ги притискаше с такава сила, че Джейк бе готов да се закълне, че едва ли не усеща как слънцето се върти около Земята и се кани да възвести новия ден.

Тежестта на бронзовия нагръдник също му напомняше с какъв товар и с каква отговорност се бе нагърбил. Опасенията му нарастваха с всяка измината стъпка.