Джеймс Роллинс - Джейк Ренсъм и кралят на черепите

Дъхът на Джейк секна от удивление.

Озарено единствено от отблясъците от затъмнението, помещението бе потънало в призрачен сумрак. Мраморните плочи на пода грееха в сребристо сияние, сякаш подът и стените излъчваха собствена светлина.

Кураторът продължи в мрака:

— Самите маи са предсказали това затъмнение с помощта на своите древни астрономически изследвания и изчисления. Ние избрахме именно това небесно събитие, за да открием изложбата. — Той се обърна към Джейк с огромните ножици в ръце: — Мистър Ренсъм, бихте ли ми помогнали?

Грейна прожектор и освети върха на стълбите.

Джейк откъсна поглед от небето и сведе очи към червената лента. Знаеше, че коридорът, който води към изложбата с артефактите, открити от родителите им, започва зад червената лента. Момчето кимна, нямаше търпение да види изложбата:

— Да го направим!

Кураторът се усмихна широко и вдигна ръка, давайки знак на Джейк да изчака неподвижно, докато проблясват светкавиците на фотоапаратите. Кейди стоеше с ръце, здраво стиснати на гърдите. Джейк съзнаваше, че впоследствие ще си плати за това, че тъкмо той е попаднал във фокуса на вниманието.

Сякаш имаше избор.

Джейк хвана едната дръжка на ножиците и двамата с куратора прерязаха лентата с едно рязко движение.

Когато двете половини на острието се затвориха и лентата падна, ослепителна светкавица разкъса небето. Веднага след нея прокънтя и гръм. Покривът над главите им издрънча. Събралите се гости се смълчаха уплашено, след малко обаче се разнесе тих смях.

Кураторът намигна на Джейк:

— Едва ли можехме да изберем по-подходящ момент, нали, момче. — Взе ножиците и изправи гръб.

Джейк отново вдигна поглед към небето. Буреносните облаци скриха слънчевото затъмнение. Дворът потъна в още по-непрогледен мрак.

Кураторът вдигна ръка към гостите:

— Моля, останете по местата си. Всеки момент ще включим осветлението в двора. Докато чакаме, може би е най-добре да позволим на младите Ренсъмови да разгледат изложбата първи, да им позволим да останат насаме със съкровищата, които родителите им са открили.

Разнесоха се възклицания „Ах!“ и „Колко трогателно!“, заедно с приглушени аплодисменти.

Над останалите обаче се извиси един глас, изпълнен с презрение:

— Съкровищата, които родителите им са открили? Ха! По-скоро, съкровищата, които родителите им са откраднали ! — Последната дума отекна над двора като изстрел.

Последва неловко мълчание.

Мъжът продължи:

— Какво ще кажете за слуховете, че Ренсъмови са живи и се крият в Южна Америка? Че са инсценирали изчезването си, за да се измъкнат с най-ценните съкровища?

Сърцето на Джейк заби ускорено. Лицето му запламтя от гняв.

— Вижте какво — каза кураторът. — Това са долни клевети, които…

Прекъсна го рязък вик:

— Ричард и Пенелопе Ренсъм са най-обикновени крадци, да го знаете от мен!

Осветлението в двора отново бе запалено.

Джейк свали очилата, с които наблюдаваше затъмнението, и откри мъжа в тълпата. Беше онзи мазник, репортерът, който дъвчеше поничка отвън.

Джейк пристъпи напред, готов да се хвърли и да накара мъжа да се извини за думите си, но една огромна длан го спря и го върна на площадката на втория етаж.

Морган Дръмонд вежливо побутна Кейди след него.

— Не е необходимо да слушате тези глупости. Идете вижте изложбата.

Кураторът, застанал зад него, повика охраната. Охранителите се втурнаха покрай Джейк и Кейди и затопуркаха надолу по стълбите.

Мъжът обаче продължаваше да крещи:

— Крадци! Шарлатани! Ръцете на Ренсъмови са изцапани с кръв!

Всяка дума пронизваше като нож сърцето на Джейк.

Дръмонд го побутна отново:

— Върви, след малко ще дойда и аз.

Кейди го погледна. Очите й бяха изпълнени с недоумение и страх.

— Джейк…

Трябваше да я отдалечи колкото се може по-скоро от тази сцена:

— Да вървим.

Ускориха крачка и се озоваха в залата срещу стълбите. Краката на Джейк не му се подчиняваха, беше заслепен от гняв. Беше навлязъл доста навътре в изложбената зала, преди мозъкът му най-сетне да регистрира чудесата, които го заобикаляха.

Спря на място. Кейди го последва.

— Това са мама и татко — каза Кейди.

Двамата бяха спрели пред огромен плакат. На него бе същата снимка, която Джейк пазеше в тетрадката си. Родителите им се усмихваха щастливо пред фотоапарата, облечени в окаляните дрехи с цвят каки, вдигнали каменния блок с маянските изображения.