Джеймс Роллинс - Джейк Ренсъм и кралят на черепите

По гласа му личеше, че съвсем не е щастлив от обстоятелството, че компанията му е похарчила толкова много пари за нещо толкова безсмислено.

— И защо корпорацията го е направила? — настоя Джейк.

Дръмонд се приведе към него:

— Мистър Бледсуърт настоя. И никой не смее да му възрази.

Джейк се намръщи. Бе изчел всичко, което успя да намери, за саможивия шеф на корпорацията: Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX.

Мъжът, прехвърлил вече деветдесетте, бе представител на деветото поколение, което носеше фамилията Бледсуърт, но то щеше да си остане последното, тъй като не се бе женил и нямаше деца. Фотографиите на Сигизмунд Олифант Бледсуърт IX, достъпни на обществеността, се брояха на пръсти. Джейк успя да открие само една с помощта на своя компютър и на нея Бледсуърт бе далеч по-млад, висок и слаб, облечен в британска военна униформа. Подобно на миналото на средновековните му предци, и неговата биография бе изпълнена със слухове за измами, злоупотреби, престъпления. Една от историите разказваше как Бледсуърт е откраднал множество произведения на изкуството от Франция и Германия по време на войната. Част от службата си прекарал и в Египет.

След Втората световна война обаче никой не бе успявал да фотографира президента на „Бледсуърт Индъстриз“. Той се бе превърнал по-скоро в привидение, отколкото в човек.

Джейк сви вежди:

— А какъв интерес има мистър Бледсуърт от организирането на изложбата?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита го Дръмонд.

Джейк сви рамене, обърна се към сестра си, после — отново към едрия мъж:

— Не.

— Мистър Бледсуърт се чувства задължен. Смята, че така изплаща дълг.

— Дълг?

— Към родителите ви.

Изведнъж в лимузината стана много задушно и Джейк не можеше да си поеме дъх.

Дръмонд се отпусна в седалката си и отново потъна в сенките.

— Кой мислиш, че финансираше маянските разкопки на родителите ти? Кой, мислиш, ги изпрати там?

Джейк се намръщи. Мистър Бледсуърт? Възможно ли бе? Нима наистина загадъчният ръководител на „Бледсуърт Индъстриз“ бе платил на майка му и баща му да разкопаят върха, известен като Планината на костите?

Защо?

Лимузината забави ход и шофьорът се обади по уредбата:

— Пристигнахме в музея, сър.

Когато Джейк и Кейди напуснаха мрачния салон на лимузината, бяха посрещнати от ослепителен залп от светкавици на фотоапарати и прожектори на телевизионни камери. Стреснат, Джейк направи крачка назад, но нямаше накъде да отстъпи. Зад него се издигаше огромното туловище на Морган Дръмонт, високо и непоклатимо като стена.

— Продължавай да вървиш — измърмори той под нос.

Дръмонд ги поведе през тълпата от репортери, изпълнила тротоара пред музея. Две въжета от черно кадифе задържаха назад новинарските екипи и обикновените зяпачи, а между тях бе опънат червен килим. В дъното се издигаха мраморните колони на Британския музей, който наподобяваше масивен банков трезор. От единия до другия край на колоните се простираше огромен транспарант, опънат там в чест на изложбата.

Джейк забеляза, че много хора носят специални очила за наблюдаване на затъмнението.

Погледна към небето. Разбира се, трябваше да се досети. Луната вече бе започнала да покрива слънчевия диск. Ослепителната слънчева корона сякаш опари очите му. Отмести поглед преди гледката да увреди зрението му. Далеч на юг проблесна светкавица, последвана от силен гръм. Бурята, разразила се по долното течение на река Темза, заплашваше да скрие уникалната гледка.

— Виж колко са очарователни! — извика пълничка жена на средна възраст.

— Одрали са кожата на майка си и баща си!

— И какви сладки дрешки имат!

— Истински малки изследователи, нали? — възкликна друга жена от тълпата.

Джейк погледна дрехите си. Бяха подарък от компанията „Бледсуърт“. Заведоха Джейк и Кейди в скъпо ателие за дрехи по поръчка на „Савил Роу“, улицата която беше прочута със скъпите си магазини за облекло. Джейк носеше панталони тип „сафари“ и риза с дълги ръкави, и двете в цвят каки, както и елек, целият покрит с джобове, някои се затваряха с цип, други с копчета, а имаше и джобове, скрити в други джобове. Беше обул водонепроницаеми туристически обувки, а на гърба си бе метнал раница в същия нюанс на каки. Бяха му предложили да сложи и шапка тип „сафари“, но той отказа.

Кейди обаче се бе влюбила в шапката. Носеше я наперено, със самочувствие. Отново проблеснаха светкавици на фотоапарати. Тя спря, сложи ръка на кръста, а един от пръстите й се заигра с връвчиците на шапката.