Джеймс Роллинс - Джейк Ренсъм и кралят на черепите

Прогърмя нова гръмотевица. Джейк се обърна и погледна на юг. Вече се виждаше предният фронт на бурята.

Дали луната щеше да го изпревари?

Джейк се мушна в един отдалечен ъгъл на вътрешния двор на музея и се облегна на гигантска каменна глава от Великденските острови. Надвисналите вежди и острият нос на статуята бяха издялани от черен базалт. Изражението на Джейк, който оглеждаше събралите се гости, наподобяваше това на статуята.

Гостите бяха облечени в смокинги и вечерни рокли и държаха чаши шампанско в ръце. Сред тях сновеше сервитьор със сребърен поднос и разнасяше хапки с хайвер. Една от дамите бе закичила диамантена тиара в събраната си на висок кок коса. Дали не бе от кралското семейство?

Застанала също встрани от тълпата, Кейди се наслаждаваше на светлината на телевизионните прожектори. Репортерът бе поднесъл към нея микрофон с огромен пухкав калъф.

— Кажете на зрителите на Би Би Си — подкани я той, — развълнувана ли сте да бъдете тук, на тази изложба?

— О, разбира се! — отвърна Кейди и леко се извъртя встрани. Джейк знаеше, че тя се опитва да се покаже по телевизията в най-добрата си поза или поне в онази поза, която сутринта бе решила, че е най-подходяща за телевизионните камери.

Сестра му продължи да дава интервю и да придружава отговорите си с оживено ръкомахане. Не пропусна и да се повърти малко на пръсти, така че добре поддържаните й къдрици да се люшнат неустоимо.

Джейк скръсти ръце. Раздразнението, предизвикано от откровението на Морган Дръмонд относно истинската цел на присъствието им тук, не бе отшумяло. Само за да продадат повече билети. Подръпна нервно елека си, изгаряше от желание да го захвърли и да си тръгне незабавно. А после какво? Не биваше да забравя и сестра си. Кейди очевидно не би си тръгнала.

Джейк насочи поглед в противоположната посока. Отвъд тълпата забеляза широка червена лента, опъната на горната площадка на стълбите, които водеха към втория етаж. Мъж с цилиндър на главата държеше огромни ножици, които по размер наподобяваха градинарски.

— Това е кураторът на музея — каза Морган Дръмонд, появил се изневиделица до Джейк. Момчето се стресна. Явно Дръмонд се бе промъкнал, без да го усети. — Няма да продължи дълго. Ще свърши преди да се усетиш.

Макар Дръмонд да бе прошепнал думите си, те прозвучаха като смъртна заплаха. Може би защото бяха придружени от поредната гръмотевица.

Джейк сви рамене и се отдалечи. Погледна отново към небето. Луната бе застанала почти изцяло пред слънцето. Дори с помощта на очилата, слънчевата корона, обрамчила лунния диск, светеше толкова ярко, че очите го заболяха.

Джейк премигна и се обърна в мига, в който прозвуча звънец, за да обяви началото на официалната церемония. Най-после! Сърцето му заби ускорено. Всички погледи се насочиха към куратора на музея, който вдигна ръка, за да помоли гостите да запазят мълчание.

Прожекторите, насочени към Кейди, изведнъж угаснаха. Тя оклюма като цвете, лишено от слънчева светлина.

— Започва — каза Дръмонд.

Кураторът вдигна ножиците в ръка:

— Може ли Джейк и Кейди Ренсъм да дойдат при мен — извика той. — Няма по-подходящи от тях хора, които да открият тази великолепна изложба. В чест на техните родители доктор Ричард и Пенелопе Ренсъм.

Морган Дръмонд измъкна Джейк от сянката, в която се бе скрил, и прикова вниманието на всички. По пътя към стълбите към тях се присъедини и Кейди.

Всяка тяхна крачка бе съпроводена от оглушителни аплодисменти.

Кураторът продължи:

— Сигурен съм, че всички познават историята на Ренсъмови и как откриха Планината на костите, един от най-отдалечените и най-негостоприемните археологически обекти от епохата на маите. Британският музей, подпомогнат щедро и безкористно от „Бледсуърт Индъстриз“ — кураторът кимна към Дръмонд, който изкачваше стълбите заедно с Джейк и Кейди — с гордост представят организираната за първи път изложба „Маянските съкровища на Новия свят“.

Последните му думи бяха придружени от нов взрив от аплодисменти.

Когато Джейк и Кейди стигнаха площадката на върха на стълбите, кураторът посочи към небето и извика:

— Вижте!

Осветлението в двора на музея изгасна.

Джейк зяпна небето. Ето затъмнението!

Луната направи последната, едва доловима стъпка и напълно покри слънцето. Затъмнението бе пълно. Слънчевата корона озаряваше краищата на потъналата в мрак Луна, сякаш в небесата бе изгряло черно слънце.