Андрей Дмитрук - Аурентина

Коралов пясък, блестящ, бял и ситен като елмазен прах преминаваше от плажа към жълто-синкавата, почти невидима дълбочина на водата. Пяната на прибоя изчезваше с нежен шепот. Слоисти стръмнини, покрити с дантелата на цъфтящите мъхове. Буйна, пронизана от слънцето, гора в клисурите, леденостудени извори, в които подскачаха прозрачни камъчета… Така изглеждаше на гостите си Аурентина.

Щом лекият червен „Елф“, спасителният катер П–7655 докосна водата и се изправи на трите си опорни стъпала върху кораловото дъно, грапаво и разпенено като застинал при кипене захарен сироп, сините стоножки се замитаха изплашено с разкошните си дихателни ресни. И всеки капиляр на тия реснички се виждаше ясно на дълбочина до десет човешки боя.

Рита първа изскочи на брега и подаде ръка на Алдона. Девойката спря и възторжено впи очи наоколо, но Рита я дръпна засмяна за ръката и я повлече. Краката им затъваха в пясъка. Покатериха се на един дъх по неустойчивите пурпурно-червени камъни на сипея. Двете девойки — пилот и лекар от Спасителната служба — бяха прекрасно тренирани, а и гравитацията на Аурентина бе по-слаба от земната. Затова дори Усгар — Универсалният Синтезиращ Агрегат, монтиран на базата на гравиход, ги настигна далеч от брега, чак в ухаещата синкавозелена степ, изпъстрена с кадифени петна от сенките на дърветата, които падаха върху разкошната сочна трева и цветята. Щом получи сигнала, Усгар спря и се зае с работа…

Под сребристите чадърести дървета Алдона поздрави Рита с изключително точното приземяване на „Елф“. Морският ветрец гонеше вълни в степта и издуваше като балон лекото платнище на парашута. Матово бронирано кълбо, опасано с въжета, се бе зарило в гъсталака на сочните стебла. Девойките приклекнаха и заразглеждаха внимателно грубата броня на радиофара. Привличаше ги натрапчивата материалност на голата необлагородена стомана, така характерна за жителите от миналите векове, но съвършено чужда за Рита и Алдона. В това кълбо имаше нещо от музейните доспехи на рицарите, от реликтовите локомотиви и танкове — с една дума, от изделията на ония дни, когато здравината на корпуса е зависела още от дебелината на стените…

— Нима наистина е на сто и две години? — попита Алдона и се докосна нежно до повърхността на кълбото.

— Дори на сто и три — стартът е бил през януари.

— Знаеш ли, не мога да си представя как ще отидем при тях, как ще започнем разговор…

— И аз нямам представа, но зная, че ще отидем и ще започнем.

— Та те тогава още не са говорели на интерлинг, нали?

— Няма значение — успокои я Рита. — Тогава също е имало международни езици, макар и не световни: руски, английски… Ще се разберем някак.

Алдона все още поклащаше неуверено глава и гледаше радиофара с разширени прозрачносини очи.

Рита се изправи. Беше се уморила да стои клекнала. Зад храсталака от чадърести дървета като огромен трудолюбив хипопотам се въртеше Усгар. Оплескан в кал, той изригваше пенестата строителна маса и я утъпкваше, докато стане гладко поле. Приключи пъргаво тая работа, после смени програмата си и постави на пода току-що завършен пружинен креват.

Рита отмести поглед от Усгар и видя приятелката си да лежи по гръб под дървото. Без да се замисли, изтегна се до нея и тя. Лежаха си така, обсъждаха от време на време нюансите на срещата, докато около тях ставаха главните събития на тоя ден. Бързото слънце на Аурентина се спусна на запад. Работата на Усгар вече бе невидима, защото бе успял да издигне стените и покрива на къщата около себе си и сега довършваше вътрешната уредба. И най-сетне в зеленикавото сумрачно небе, едва докоснато от петната на виолетовите облаци, запламтя огнена, танцуваща, излъчваща светли лъчи звезда.

Рита и Алдона побягнаха отново, пързаляйки се по овразите, обрасли с гъста трева. Никога не бяха виждали как каца кораб с пламтящо гориво и сега им се струваше, че някаква звезда пада върху им. А тя, пробила плътните слоеве на атмосферата, издаваше глас, също така потискащ, както грубата стомана на радиофара, и скоро се превърна в ослепителна пламтяща пещ. Свирепо изгарящият дъх на звездата накара девойките, скрити сред гъстите листа и цветя по оврага, да зажумят. Само Усгар, който вече бе напуснал плоското си едноетажно творение, не обръщаше внимание нито на повея на нажежения вятър, нито на тежко спускащата се огнена маса, поддържаща объл обгорял обелиск…