Андрей Дмитрук - Аурентина

На петдесет и осмата земна година от полета предаванията се прекъснаха. „Титан“, по-грандиозен от всяко съоръжение на цивилизацията, обвеян с по-трагична слава и от корабите на първите полярни пътешественици или десантите на Венера, окончателно потъна в бездната, в небитието. Може би по същество това да не беше смърт, но в действителност бе равно на нея.

Земята, която се стараеше да ободри своите герои и мъченици, все пак изпрати на пропадналия кораб още едно, радостно съобщение.

След заминаването на „Титан“ се състояха още няколко анихилационни полета на по-малки разстояния, две или три катастрофи и епохата на релативизма беше окончателно наречена „неосъществила се“. Просто никой повече не виждаше смисъл да се изпращат хора на десет или петнадесетгодишни страдания, а някой и на гибел заради минималния шанс да открият нещо неочаквано, неизвестно на Земята. Шансът, който тъй и не се осъществи в нито една експедиция, защото те след тежките мъчителни години на полета откриха или безпланетни светила, или ледени мъртви светове… А ако рано или късно надеждата се сбъдне, кому ще бъдат нужни нашите открития на Земята през XXIV и XXV век? Така завърши епохата, на която международен колектив от физици-„абсолютисти“ сложи надгробна плоча. Както половин век по-рано беше прекратена вивисекцията, така и сега с помощта на необикновеното научно решение бяха прекратени мъките на космонавтите. Физиката на „абсолюта“ доказваше възможността за мигновено въпроизвеждане на всяка материална система на каквото и да е разстояние, без върху това да оказват влияние обикновените понятия за отдалеченост и скорост. Ето за това именно събитие, възвестило началото на космическата зрелост, беше разказала Земята в своето последно съобщение до „Титан“…

Но Велерсхоф и Ферани, които излетяха сутринта от ракетата върху повърхността на загадъчната Шеста, не бяха чули това предаване. Неимоверно силното гравитационно поле, възникнало около кораба при скорост „девет деветки“, бе прекъснало връзката със Земята.

А в десантната изследователска ракета, която се отдели от „Титан“, проникна друго предаване, произнесено от чист момински глас…

Ферани просто не удържа вика си и дори Свидерски, човекът без нерви, човекът без болести и слабости, внезапно се опря безсилно на рамото на шефа — никое радиопредаване не можеше да бъде така убедително, както появата на… стопаните на предавателя. Зад изгорелия кръг се вълнуваше разкошната тюркоазена степ. От края й, като вдигаха облачета сива пепел, към ракетата приближаваха две девойки. И двете дори без маски за биозащита, в леки светли костюми, с панталони, пъхнати в изящни ботушки и пъстри шалчета около врата. Тази, която вървеше напред, тъмнокоса, висока, с аленочервени устни девойка се усмихваше широко и махаше енергично с ръка. Втората девойка, стройна блондинка с кръгло полудетско лице, беше по-предпазлива и едва ли не изплашена.

— Е, това е всичко — рече, кой знае защо, Велерсхоф, зае по-непринудена поза и издигна ръка за поздрав.

— Здравейте — кимна Рита и изчисти с кърпа пепелта от лицето си. — Казах ви, че маски не са нужни. Тук няма опасни бактерии.

— Аха — отвърна Велерсхоф и смъкна биофилтъра. Останалите последваха примера му. По лицата им личаха следите от еластичните краища на маските. Последва церемонията на запознаване и ръкостискания, при което Ферани смути девойките, като им целуна ръка и каза, гледайки очарователната порозовяла Алдона:

— Да, тук няма бактерии, но съществува непосредствена опасност да се заразиш от някое сърдечно заболяване…

Велерсхоф механично се усмихна и попита:

— Как, казвате, се нарича тази прекрасна планета?

— Аурентина — изръмжа внезапно Свидерски.

— Запомних. Е, трябваше да се очаква — и смачка маската така, че ставите му побеляха.

— За бога, Ян, по-тихо, те не са виновни! — застъпи се Ферани. — Та минало е повече от век, сто и три години! Благодари на момичетата, че девойките са си останали все така красиви, както в наше време!…

— Да, сто и три. Близко до изчисленията. — Отново насила се усмихна шефът. — И никакъв разум тук не е открит естествено?

— Не — виновно призна Алдона. — Звездата пулсира така… Много прилича на радиосигнали.

— Дяволски късмет — изпръхтя Ян.

— Знаете ли какво — твърдо ги пресече Рита. — После ще се изприказваме, докато ни дотегне. Поканете всички ваши в дома… ние построихме за вас Дом. Колко сте? Двадесет и осем?