Андрей Дмитрук - Аурентина

— Излизаме аз самият, Свидерски и Ферани.

Да, Свидерски — костелив, с плътно сплетени сухожилия, с опъната, като че ли щавена кожа приличаше просто на чудовище. За четиринадесет години само твърдите му стърчащи коси бяха поизгубили блясъка си, прошариха се, но кибердиагностикът и до ден-днешен беше абсолютно здрав. Вторият избраник, дребничкия, с живи очи хидробиолог Ферани, толкова пъти шит от електронния хирург, се държеше дори повече от мрачния Свидерски. Крепеше го неговата неизтощима, свръхчовешка, чак уморителна за околните бодрост.

Велерсхоф пусна хората да се разотидат по каютите и започна да изрежда пред микрофона всичко, което киберносачите трябваше да натоварят на спускаемия апарат:

— Скафандри за висша защита с радио- и лазерни предаватели — шест броя. Ще вземем за всеки всичко двойно… Резонансно оръдие с избирателна честота. Ръчни плазометри… ъ… ъъ… също шест парчета. Комплект генератори за силово ограждане. Бинокли за краищата на спектъра. Три киберокопача. Аптечна с диагностик. Патрони за димна завеса…

— Бедната наша Аурентина, какво сториха с нея! — терзаеше се Алдона, като гледаше как от всички страни на кацналия кораб по степта се носеше гъст черен дим, как пламъкът от догарящата горичка изпускаше искри.

— Те не умеят иначе — кой знае защо, шепнешком отвърна Рита. — Нали при тях космодромите са били в най-затънтените пустини, защото при старта всичко е изгаряло.

— Едно е да видиш това в киноархива, а друго… Не, сега вече никога няма да се успокоя! Колко цветя загинаха!

Рита отърси пепелта от лицето и косите си, изскочи от оврага и решително се изкачи по склона. Едва сега, изправена високо, тя видя гигантския изгорял кръг, черната язва около ракетата. Странните нежни съцветия, гъсто сплетената маса на папратите и поветицата, крехките филизи на дърветата — целият този тъй щедър свят, по сплетените стебълца на който като по златисти тръбички струяха горещи сокове, се бе превърнал в изгоряла купчина смет. Алдона тихо хлипаше, но успя да се сдържи и само запита със снижен глас:

— Нима наистина не са могли да кацнат някъде на север, зад Розовия пролив? Там са голи, солени почви, безплодни пясъци…

— Не ставай смешна, Алка — отвърна разсъдливата Рита. — Те не познават Аурентина, както ние с тебе. Открили са с локаторите равно място, хвърлили са радиофар и са кацнали. И въобще това са малко по-други хора, при това са понесли такъв полет! Цветята малко ги интересуват, повярвай ми!…

— Не зная — печално отвърна Алдона. — Струва ми се, че след четиринадесет години, прекараш в тая желязна кутия, бих се прекланяла пред всяко цветче, а не да ги… Да, разбира се, те са по-други хора. Чела съм, че в ония времена са се срамували да проявяват нежност, деликатност… особено мъжете! Аз никога не бих харесала такъв мъж… Ох! Слушай, те навярно са съставили разузнавателна група само от мъже, коравосърдечни, жестоки мъже! И като се приближим до тях, може да не разберат кои сме и да започнат да стрелят.

— Твърде често ходиш в киноархива, Ала. Не са били чак толкова диви… А и ние най-напред ще се свържем с тях по радиото. И всичко ще бъде нормално.

— Надявам се — въздъхна Алдона, втренчила поглед във все още подскачащите пламъчета и дим. Нощта се бе спуснала и те наподобяваха светлините на голям град.

— Да се прибираме у дома — предложи Рита и прегърна приятелката си през раменете. — Те няма да излязат преди разсъмване. Сега е нощ, а им трябва време да разберат, че кислородът е достатъчен и радиацията не е над нормата, пък и с микробите ще са заети до сутринта.

— Тогава да установим още сега връзка с тях — оживи се Алдона. — Защо да ги караме да вършат излишна работа?

— Не бива — реши Рита, след като помисли малко. — Кацането с такава машина е уморително, те ще трябва да си починат. Нервите им са напрегнати и ако внезапно нашите гласове… сама разбираш…

— Може да си помислят, че това са местни жители, хуманоиди! — засмя се Алдона и неочаквано резюмира: — Все пак не зная защо ми се струва някак зловещо.

Рита я прегърна по-крепко, побутна я напред и като шумоляха през жилавата поветица, двете девойки се отправиха към блещукащия фар на Усгар.

Междузвездният светолет „Титан“ с импулсна анихилационна тяга беше построен почти в края на епохата, която телевизионните коментатори нарекоха „неосъществената релативистка“. Названието беше рязко, но за съжаление доста вярно.