Андрей Дмитрук - Аурентина

Към средата на XXI век, значително по-късно, отколкото предполагаха футуролозите, земляните най-сетне постигнаха определено единство на действията в мащабите на цялата планета. Първите международни обединения започнаха да строят мощни космически кораби, които скоро посетиха всички ъгълчета на Слънчевата система. Установиха се редовни съобщения с Венера, с Марс и с „рудното чудо“ Меркурий. По тези рейсове непрекъснато летяха изпитаните за половин век ядрени планетолети. В експедициите към външните планети път проправиха термоядрените, а след тях и анихилационните модели. Най-после към края на 70-те години с общи усилия в открития Космос бяха монтирани първите релативистки великани, които се отправиха към най-близките звезди. Нито един свръхтрудно топящ се рефлектор не би издържал импулсната анихилация в продължение на няколко години, затова „огледалата“ на новите кораби бяха така огромни, че фокусът ни изгарянето се намираше на десетки километри от тяхната повърхност. За безопасност на екипажа многокилометрови тръби-тунели, обвити в чудовищна броня от метал и магнитно поле, съединяваха двигателите с жилищния корпус. Челният квантов преобразувател, изнесен далеч напред, създаваше от време на време „псевдомаса“ с колосална гравитация. Това се правеше, за да се улови разпръснатото междузвездно вещество. Ясно е, че такъв кораб с вдлъбнато огледало, голямо колкото град и окачено към дългата гирлянда от тръби, въжета, разгонни сопла и бронирани кълба, не би могъл не само да кацне, но дори и да се приближи до планетите. Впрочем от звездолета се искаше само да се приближи до обекта и да остане на далечна орбита. За по-нататъшните изследвания бяха нанизани гирлянди обикновени атомни ракети.

Както става обикновено, неколцина видни учени веднага се изказаха и възторжено заявиха, че дадената система звездолет е идеална за това и за това (следваха формули) и в близките хиляда години може да претърпи само частични усъвършенствувания.

В първите три, твърде близки релативистични полета участвуваха само автомати. Свиването на пространство-времето за летящия кораб, нарастването на масата, всички тези отвлечени физични категории бяха изучени експериментално. После единадесет души извършиха полет в посока на Проксима Кентавър — доста успешен, но за съжаление прибави твърде малко към съобщенията на автоматите. Невъзможно бе корабът да се управлява със субсветлинна скорост по трасето от четири светлинни години — едва набрал скорост, трябваше да влизат в действие спирачките, да се забавя скоростта. Значи не беше осъществена главната проверка: как човекът ще реагира на максималните релативистични ефекти.

Скоро след завръщането на експедицията от пустинните полета на Проксима (екипажът беше отсъствувал единадесет собствени и петнадесет земни години) бяха завършени изчисленията за траещ 74 светлинни години полет до бялата звезда, от която пристигаха някакви смислени радиосигнали. С пределното ускорение, което биха могли да издържат космонавтите в течение на твърде дълго време, светолетът щеше да получи ускорение, не по-малко от „осем деветки след нулата“, и щеше да измине пътя до звездата за четиринадесет собствени години.

Именно за този район, предизвикал бурна полемика както в научните кръгове („безумна авантюра“, „жертвоприношение“), така и сред широките обществени слоеве („да се изразходва толкова енергия от Земята!“), беше построен светолетът „Титан“ със стокилометрово огледало и допълнителни резервоари с антивещество. „Титан“ надминаваше по големина своя центавърски събрат както кондорът — лястовичката. Резервното гориво беше предназначено за редовни радиопредавания, докато другите звездолети имаха възможност да предават импулси за далечна връзка само два-три пъти през целия полет: да съобщят, че са пристигнали, или за обратния старт.

И „Титан“ разговаряше със Земята. В продължение на много десетилетия разказваше за всичко, което ставаше на борда. Удивителни бяха тия предавания, изкривени от забавяне на времето — от импулс до импулс изминаваха часове и денонощия, макар корабният радист да чукаше с професионална скорост ключа. Редките сигнали, полузаглушени от междузвездни шумове, се подреждаха в странни по своя лаконизъм рапорти за това, как при скорост „до седем деветки след нулата“ всяка прашинка, която лети срещу тях, предизвиква мощен взрив върху бронята, как расте потокът заредени частици, проникващи през полето и радиацията в жилищния корпус се повишава. Как безкрайно нарасналата маса на телата принуждава екипажа да лежи постоянно в живачните вани. Как бавно умират ранените или облъчени космонавти и никой не е в състояние да се помръдне от мястото си, за да им помогне… Много съобщения бяха безценни за науката, но страданията на екипажа лишаваха от спокойствие цялата Земя. И малко по малко строителите на звездолети се отказваха от обикновените инженерни пътища…