Джек Чалкер: Лилит: Змия в тревата

— Нима? А това ли е тялото, с което си се родил?

— Знаеш, че не е — изръмжах аз.

— Именно! Процесът на Мертън, нали? Потенциално безсмъртие за всички, да! Но масите ще имат ли достъп до него? Не, разбира се! Както и никога няма да получат лекарствата срещу трите най-разпространени болести, от които измират. Населението е достигнало допустимия максимум, а граничните светове не могат да се разширяват по-бързо от сегашното си темпо. Необходими са десетилетия, за да пригодиш една планета за земен живот, особено ако искаш жителите й да се изхранват сами. Кал, нито една обществена система няма да се съхрани, ако хората не умират. И процесът на Мертън не е панацея, защото за него са нужни нови тела. Ако искаш да прибегнеш до масовото им клониране, ще ти трябват към два-три трилиона клонинги, които да отглеждаш и съхраняваш с биомеханични средства. Но водачите на Конфедерацията… е, това вече е съвсем друго нещо! Те отдавна са имунизирани срещу болестите, за които обикновените хорица дори не подозират. Охотно поощряват разработката на всякакви методи, забавящи стареенето. А когато все пак се износят непоправимо, имат на разположение процеса на Мертън, за да продължат живота си в безкрайни цикли. В обществото на Конфедерацията човешките маси струват нещо само в множествено число. Средностатистически единици. Всичко е усреднено. Единствено върхушката обира каймака. Също както тук.

— Склонен съм да се съглася — признах, — но там властта е достъпна за онези, които чак толкова много жадуват да я имат.

Той се засмя.

— Тъй ли било? Сериозно ли си убеден в това? Мислиш, че си постигнал нещо в онзи живот благодарение на волята и целеустремеността си? По дяволите, човече, бил си отгледан за онова, което си вършил. Проектиран и произведен си като всеки инструмент, защото такъв си им необходим. Същото беше и с мен.

— Но ти си ги надхитрил — напомних му. — И затова си тук.

Той добродушно сви рамене.

— Засечката в тяхната система е, че човешките инструменти трябва да са сръчни и способни, за да си свършат работата на оня жесток и суров свят, където ги захвърлят. С времето ние поумняваме и се налага също да бъдем премахнати, за да не създаваме главоболия. Или те привличат в най-тесния и затворен кръг, стига да ти намерят място там, или някой от по-младите ти вижда сметката. Ами че те могат да те извикат в клиниката на Сигурността за обичайните процедури, нали, но вместо да ти напълнят главата с нови данни, ще те превърнат в тъпо растение и после ще ти дадат приятна работа като оператор на дребна машинка. Открих този простичък факт твърде късно, и то по чиста случайност. И веднага си плюх на петите.

— Тоест отпраши към Лилит — допълних аз. — Но защо точно насам?

Всички около масата се разсмяха, освен родените на планетата, разбира се.

— Няма да ти кажа — ухили се и Крийгън. — Не преди да махнем онова органично предавателче от главата ти и получиш възможност да си помислиш достатъчно дълго, за да решиш на чия страна си.

— Ех, тези пришълци… — промърморих смутено, защото се чувствах лишен и от последните си тайни.

Той знаеше дори за предавателя. Но въпреки това се усмихна приветливо.

— Нека засега кажа само, че дължа това на някои свои влиятелни приятели в световете на Уордън и преди всичко на останалите Владетели на Диаманта. Все едно, вероятно вече си се досетил, че щом една цивилизация е способна да проникне в най-охраняваните компютри на Командването на военните системи, не би я затруднило и да научи всичко за процеса на Мертън. Съобщението ми бе предадено, а аз добре познавам мисленето на големите клечки в Конфедерацията. Предвидих, че ще се насочат към Лилит тъкмо защото аз дърпам конците тук. Единственият им логичен избор трябваше да е човек, чието минало и кариера съвпадат почти стопроцентово с моите.

Не казах нищо, защото прецених, че съвсем не съм толкова схватлив, колкото той допускаше, и този факт никак не ми хареса.

— Както и да е, очаквахме те — продължи Владетелят на Лилит. — Според шаблоните на разузнаването, щом пращаха един убиец да се разправи с друг, беше задължително техният агент да попадне в моето някогашно положение. Значи щяха да те насочат към имението Зийс, откъдето започнах и аз. Трябваше само да почакам, докато в Зийс дойде нов затворник. И ти се появи. След като се поочука, аз се намесих, за да те видя колко струваш, пък и да ти подхвърля стръв на кукичката. Веднага ми стана ясно, че си оклюмал и имаш нужда от хубав ритник по задника, за да се размърдаш. Тай се оказа най-простото средство да те ядосам.