Джек Чалкер: Лилит: Змия в тревата

— Да, промяната е необходима, но… не и във вид на чудовища, Кал! Чудовища, маскирани като обикновени човеци. Шефовете са били длъжни веднага да я пръснат на атоми, обаче вместо това я пратили на Лилит според схващането си, че толкова надарена особа задължително ще измисли нещо необичайно. Познаха!

Кимнах замислено.

— Благодарение на Тай надуших част от плановете й.

— Но дори не си припарил до най-същественото — заяви Крийгън. — Нямаш представа какъв талант се криеше в нейния уродлив ум. Можеше да предизвиква по свое желание мутации в живи същества — та това си е генно инженерство с помощта на психическо въздействие! Разбира се, подочухме с какво се занимава. А и тя не криеше особено какви точно млади жени събира около себе си. Извършвали са човешки жертвоприношения насред онова село. В същия камък, на който лекуваха Тай, имаше улеи за източване на кръвта от живи хора. Всички вещици са пили кръв по време на церемониите. Кал, тя беше душевно болна. И толкова гениална, че можеше да постигне целите си. Трябваше да я спрем, но беше твърде хитра, за да ни позволи да я открием.

Вече съзирах цялата картинка.

— А както доказа и опитът на Артур, дори след като я намерихте, си оставаше неуязвима.

Приставът на имението Зийс изръмжа нещо под мустак.

— Общо взето, вярно е — съгласи се Крийгън. — Искам да знаеш, че тя не е изобретила нищо, което да не беше известно на нашия Институт, само че учените там правят необходимото, за да съхранят равновесието на планетата. Като използвах тебе и особено Тай, успях да се вмъкна във вещугерското село. Раздразних любопитството й дотолкова, че О’Хигинс поиска да дойде с нас в Института. Без да подозира, там я изследваха грижливо и внимателно, но и тя научи каквото искаше. Налагаше се да й подхвърляме трохи, за да я задържим на острова колкото се може по-дълго. После обсъдихме подробно степента на силата й и какво да правим с нея. Решихме, че сме й дали предостатъчно нови знания, за да се почувства уверена, и беше време да изиграем своя коз — предложихме й възможност да изпита могъществото си. Постарахме се примамката да е по-съблазнителна. С други думи, създадохме ситуация, в която Сумико да напусне убежището си, да разпръсне сборовете вещици, като в същото време дори не подозира, че срещу нея е не само Зийс, а и всички останали имения.

— Така беше — намеси се господарката Рогнивал. — Доста скъпичко ни струваше. Сражавахме се без милост помежду си, докато онези отрепки навлязат в долината. Колкото и да беше мъчително за нас, нямаше друг начин. Все пак разположихме се така, че някои войници на Зийс проникнаха до вещиците и унищожиха част от тях. Отслабиха я. Но не можехме да обкръжим и изтребим всички, докато кучката бе жива.

— Крийгън, би ли задоволил любопитството ми? Как я уби? — настоях аз.

— О, имах да избирам между няколко варианта. Благодарение на Института притежавахме достатъчно от отварата, за да се съберем срещу нея аз, херцогът, двамата рицари и около четирийсет магистри. Радвам се, че не стигнахме дотам. Така и не разбрах колко силна беше Сумико всъщност, но не изпитвам и особено желание да го науча. Кал, ти ми даде най-добрата идея.

Трепнах.

— Аз ли?

— Да, когато ми каза за нейния лазерен пистолет. Бях уверен, че ще го носи за всеки случай, особено пък заради последната разправа в замъка. Нали разбираш — само един Владетел е способен да стабилизира метал от друга планета. Това стига, за да ти подскаже мащаба на дарбата й.

Намръщих се.

— Но какво общо има с.

— Хайде де, умнико! Ако беше на мое място и притежаваше моята сила, ако знаеше, че Сумико носи лазерен пистолет… какво щеше да направиш? Особено ако си сигурен, че цялото й внимание е насочено другаде?

Зяпнах от изненада.

— Значи ти си фокусирал силата си само върху оръжието! Премахнал си защитното покритие от Уордънови клетки. И всички останали микроби, дето са се намирали наблизо, незабавно са започнали да гризат пистолета.

Крийгън кимаше засмян.

— Позна. Те нахлуха в енергийния източник, захранването се претовари и цялото устройство гръмна. А то беше затъкнато под колана й… Да си призная, препотих се сто пъти, докато чаках това да стане. Щях да изтърпя само още няколко минути, преди да заповядам обща атака, независимо от рисковете. Но слава Богу, пистолетът се взриви и даде сигнал на войниците да спрат сражението, да се обединят и нападнат вещиците от всички страни.

— И така обаче си бил твърде зависим от случайности — не пропуснах да го уязвя. — Взривът е могъл да закъснее с часове. А ти сам каза, че сте рискували провал с общата атака.