Джек Чалкер - Лилит - Змия в тревата

Обърнах се към моето момиче, очевидно настръхнало при последните му думи. Едва сега можеше да осъзнае докрай истинския смисъл на понятието „пешка“ и трудно преглъщаше горчивия хап.

— Вече ти бях натрапил представата — продължи Крийгън, — че в този свят съм единственият независим пътешественик, погрижих се и да знаеш накъде ще тръгна. После се върнах в замъка и заповядах на доктор Пон да приспи Тай. Предположих, че ако изобщо по нещо си приличаме с тебе, ще се разяриш до полуда, ще се втурнеш да я отърваваш, значи ще преживееш и взривно освобождаване на силата. Забелязах, че си напълно готов за това.

— Ами ако не беше станало тъй?

По устните му плъзна тънка усмивчица.

— Тогава щеше да си еднакво безполезен и за мен, и за Конфедерацията. Щях да те зарежа в калта до края на живота ти. Разбира се, нямаше как да сбъркам. Всичко стана точно във вечерта на тържеството. Когато Дола ни каза, че си дошъл, веднага измислихме какво да правим по-нататък. Например решихме да ти представим доктор Пон по най-отвратителния начин, когато Тай вече ще е безпомощна в ръцете на извратения злодей. Налагаше се не само да се запознаеш с магистър Артур, но да видиш и неговите войски… а Артур обикновено не се занимава лично с всеки новак в замъка. Искахме да разбереш, че можеш да нападнеш имението Зийс само със значителна подкрепа зад гърба си. Естествено трябваше да проверим и какви са заложбите ти, също да размахаме под носа ти примамката на силата, без да те допуснем до нея веднага. Вола се погрижи за това, а после те накара да офейкаш с малка среднощна сценка. Сам ще се сетиш, че аз вече не се намирах в замъка, защото бях принуден да оставям следи по пътя си на юг, та да ме намериш.

— Но нали чух гласа ти…

— Боя се, че херцог Кобе те е заблудил лесно с помощта на куха тръстика. — Споменатият сякаш ме призова с поглед да проявя снизхождение. — Важно беше да потиснем още в зародиш естествената ти подозрителност. Нямаше как да съм Крийгън в коридорите на крепостта и в същото време да съм минал през няколко имения. Разчитах, че ще стигнеш до този извод. А, от друга страна, исках да остана единственият човек, когото би помолил за помощ.

— Рискувал си! — сопнах се, ядосан от пренебрежението му. — Можех да се скрия из дивите земи.

— Никога и в нищо не съм рискувал с теб — отвърна Крийгън. — Ако в който и да е момент ти се провалеше, щях просто да се откажа и да потърся някой друг. Бях се застраховал чрез присъстващата тук Тай.

Погледът й сигурно щеше да събаря стени, ако имаше моята сила.

— Спомни си — каза Владетелят, — че макар да съм с четиридесет години по-стар от тебе, произхождаме от един и същи свят, минали сме през едно и също обучение, вършили сме една и съща работа за все същите шефове. Какво, че имената и лицата им се сменят? Остават си каквито са били предишните. Живеят в застинало общество, което вярва, че системата вечно ще му върши работа. Благодарение на това познавах начина ти на мислене. Можех лесно да се поставя на твое място, да предвидя какво би направил и да реагирам навреме.

— А защо беше толкова сигурен, че ще взема и Тай?

Той отново се ухили.

— Първо, оказа се достатъчно привързан към нея, та собственият ти гняв да освободи силата на Уордъновите клетки в тебе. По тази причина дойде в замъка. Значи чувствата ти наистина бяха силни. А и доктор Пон ти даваше твърде сериозен стимул да действаш, ако изобщо те е грижа за момичето. Все пак за да се подсигурим, в случай че изведнъж започнеш да се държиш като закоравял циник, за какъвто се смяташе, Вола забърка и друга билка в онази първа порция от отварата. Имаше леко хипнотично въздействие и… да речем, че малко те пришпорихме. Нуждаехме се от Тай. Нейната роля беше изключително важна. Трябваше непременно да я отведеш от замъка, защото само тя можеше да предизвика намесата на Сумико О’Хигинс.

— Ти ли пречука вещицата? — прекъснах го.

— Да, макар че малко избързваме. Искам първо да разбереш каква заплаха беше тази жена. Подобни психопати се пръкват само веднъж в столетие, слава на небесата! Има чудовища, които трябва да унищожиш веднага, щом ги докопаш. И Сумико беше тъкмо от тях. Ако по една щастлива случайност не е била заловена, щяла е да се добере до пълния генетичен код, съхраняван в Института по биологическо равновесие. Той определя не само външността на хората, сам знаеш колко сме зависими от своята наследственост.

— Току-що ме убеждаваше, че е време цивилизованите светове да се променят из основи — напомних му.