Джек Чалкер - Лилит - Змия в тревата

Въздъхнах и се изправих.

— Хайде, предстои ни дълга и приятна разходка до замъка. Не се тревожи. Никой няма да ни спре, може би дори ще пропуснат да ни забележат.

Поведох надолу все още замаяната своя любима.

Касапницата беше стъписваща. След старателното изтребление на вещиците бяха останали гледки, по-страшни от каквато и да е аутопсия.

Минаха повече от два часа, докато се доберем до замъка, а през това време всичко приключи. Облечените в червено или жълто отряди помогнаха на онези от своите, които още дишаха, започна и почистването на бойното поле. Щеше да е дълга и тягостна работа.

Както очаквах, отец Бронц и останалите вече се бяха настанили на плетени столове пред портата — спокойно хапваха и пийваха. Познах Вола и нейната сестра Дола, господарката Рогнивал и помощничките й Тона и Кисил, както и магистър Артур, разбира се. Дрехите на другите показваха, че са от имението Зийс. Един дребен и крехък човечец, плешив и сбръчкан, носеше изящно бродирана копринена туника и тежки ботуши, а на главата си имаше тиара с голям синкав скъпоценен камък, подобен на онзи, с който се кипреше Рогнивал. До него си почиваше мъж в златисти одежди, нахлупил широка шапка. И той бе доста възрастен, с грижливо подстригана сивееща брадичка. Не се съмнявах, че някога е живял в цивилизованите светове. Колкото и по-стар да беше от мен, изглеждаше силен и здрав.

Отец Бронц ни забеляза.

— Кал! Тай! Моля ви, елате при нас! — повика ни любезно той и ние го послушахме.

Отблизо ми се стори, че е смъртно уморен и ужасно остарял. Сякаш бе преживял десетина години през това кратко утро. Надигна се тежко от стола, сърдечно ми стисна ръката, после целуна Тай по челото. Едва тогава се обърна и посочи с жест към другите.

— Вече познавате някои от тези симпатични хора, но се съмнявам да сте се срещали с господин Хонлон Тийл.

Кльощавият мъж ми кимна и аз се вторачих в него. Значи срещу този исках да се изпреча, казах си мрачно. Това бил господарят на имението Зийс. Дори Артур излъчваше по-силно сияние от него.

— А достойният господин в златни одежди е великият херцог Кобе — продължи Бронц и вторият мъж също ни кимна. Свещеникът представи и останалите — все управници на Зийс. Вгледа се в мен внимателно. — Допускам, че вече всичко ти е ясно?

— И още как! — уверих го. — Но не бих казал, че съм много доволен, дето така злоупотребихте с мен. Чувствам се като хлапе, на което са обещали нова играчка за рождения ден, само че никой от гостите не идва за празненството, камо ли пък да му донесе подаръка.

Бронц избухна в смях.

— Е, хайде сега! Не може да е чак толкова зле.

— Някой тук ще си направи ли труда — изрече Тай сдържано, но с вече напиращ гняв — да ми обясни що за дивотия е тая?

Погледнах я и въздъхнах.

— Тай, позволи ми да ти представя Марек Крийгън, Владетел на Лилит и пръв сред Владетелите от Диаманта на Уордън.

Тя ахна, когато отец Бронц й се поклони и аз си помислих, че моето момиче явно има още много да учи за живота.

Оставихме подробните обяснения за по-късно. Първо се изкъпахме и преоблякохме. В голямата зала бе приготвено пищно угощение. Тай още се опомняше от шока, причинен от разкритата действителна самоличност на отец Бронц, но трябва да призная, че вече бе в състояние да проумее истината. И побесня.

А аз все пак исках да чуя как тълкува събитията човекът, скроил всичко отначало докрай.

— Ами, да започнем от същината — съгласи се Марек Крийгън. — Естествено трябваше да се справим с твърде сериозен проблем. Както вече ти казах, на Лилит съществува извънредно устойчива екосистема, в която на нас — човеците, не е отредена никаква роля. Затова и стопанството ни е толкова трудно за поддържане. Дивите земи едва ли могат да изхранят голямо население, без да използваме съзнателно силата на Уордъновите клетки. Пешките не се радват на прекрасен живот… но кой ли може да се похвали с нещо друго на тази планета? Ясно кой — господстващата класа. Само че ако всеки стане крал, както му се иска, няма да останат работници, за да издържат монарха. В цивилизованите светове е същото, но там благодарение на развитите технологии жизненият стандарт на пешките е доста по-висок, отколкото е възможно на Лилит.

— Все още ми е трудно да си представя масите в цивилизацията като пешки, управлявани от привилегирована класа — възразих веднага.

Веждите му леко се вдигнаха към челото.