Джек Чалкер - Лилит - Змия в тревата

Изведнъж тревата пред тях лумна в пламъци. Грамадната вълна от огън се издигна през цялото поле и заслепи всички.

Мощта на едни Уордънови клетки вече се сблъскваше с тази на други.

След мигновена паника вещиците се опомниха. Край огнената черта се надигна гигантска вихрушка от пръст и погълна пламъците. Жените започнаха да настъпват в широк полукръг. Бяха поне петдесет, а Сумико неведнъж се бе хвалила, че и с доста по-малко може да изравни замъка със земята.

Сега огънят се обърна срещу бранителите. Ужасяваща тънка пелена от ярка светлина сякаш изригна изпод изгорената земя и започна да се движи пред полукръга, принуждавайки пешите войници да отстъпват и откривайки широки черни ями — замаскирани до този миг клопки за нашествениците.

Внезапно сърцето ми се сви и аз обърнах малкия далекоглед към резервите, застинали неподвижно пред укреплението.

— Ако продължава така, ще загуби — промърморих не толкова към Тай, колкото на себе си. — Трябва да побърза с тези войски. Защо не помръдват?

Момичето не отговори, а самият аз не можех да откъсна поглед от страховитите събития.

Отново се взрях в блатата, откъдето вече се появяваха други пълчища снарки — стоварваха земните сили на Лак под прикритието на вещиците. Обърнах се и към резервите, готови за действие, но безполезни в момента. Поклатих глава.

— Не може да са чак толкова некадърни — промълвих тихо. — Дяволите го взели този Артур, защо не направи нещо, преди да са се укрепили?

В същия миг Тай ахна.

— Безилите вече не се бият! — възкликна тя. — Гледай!

Веднага се убедих, че е вярно. Оцелелите от първата схватка около четиридесет твари (от общо стотина) престанаха да се вкопчват помежду си, но никоя група не отстъпваше.

— Те… но те се прегрупират заедно! — Гласът ми почти секна от изумление. — Какво става, мам…

Прекъсна ме трясъкът на чудовищен взрив под нас; тътенът му отекна многократно из долината и така ни разтърси, че и да не исках, щях да погледна към източника на звука. Експлозия? На тази планета?

Пред настъпващите вещици се издигаше голямо кълбо дим. И в този момент видях, че появилите се зад тях войници ги нападат! Внезапно се раздвижиха и резервите, сякаш взривът им бе дал дългоочакван сигнал. Скритите досега безили излетяха от дупките си в хълма, уките и пешаците напреднаха бързо… но не към нападателите.

— Гледай, захванаха се с вещиците, които пазят пътеките! — креснах аз и долната ми челюст увисна от недоумение.

Насила отклоних вниманието си към другата част на долината, където бе започнало истинско клане. Ревяща огнена стена от една страна и доскорошните им съюзници от друга заклещиха вещиците.

Объркани и разпръснати, жените панически се втурнаха право към Зийс. И червените, и жълтите безили веднага се спуснаха върху тях, разделяйки групите една от друга. Ярки проблясъци ми подсказваха, че надарените със силата войници изтребват магьосниците, преди те дори да са осъзнали какво става.

Точно под нас настъпващите резерви отнесоха здрав пердах от все още непокътнатите сборове, пазещи пътеките, но сега тук не бяха сто шестдесет и девет вещици срещу само четиридесет безила, както при отбраната на селото. По-скоро срещу всеки сбор от тринадесет жени налитаха двайсетина крилати твари и десетина уки заедно с въоръжени до зъби големи пеши отряди. Атаката струваше живота на поне половината войници, но и служителките на Сумико загинаха, безмилостно изклани до една.

Свалих далекогледа от очите си и се обърнах към Тай. Тя като че мигом разбра всичко и също ме погледна; стъписването по лицето й отразяваше като огледало собствените ми чувства.

— Ония от Лак ги нападнаха в гръб — едва изрече момичето. — Войските от именията се обединиха. Кал, какво става тук? Май ни излъгаха като пеленачета…

Поклатих унило глава.

— Не, миличка. Е, и това го имаше. Доста гадно е чак накрая да разбереш всичко. Проклет да съм! — Ударих с юмрук по дланта на другата си ръка. — Не знам защо не се сетих досега, поне преди няколко дни, когато вече имах всички факти пред очите си.

— Но нали уж се биеха за нас? Нали щяха да ни дадат имението Зийс!

Бавно и тъжно наведох глава и хванах дланта на Тай.

— Сладката ми, съмнявам се някой изобщо да ни е слагал в сметката, особено след като бе решено, че ще има битка. Пешки! — промърморих кисело. — След всичко, което се случи, пак си останахме пешки!

Тя ме зяпаше озадачено.

— Какво?…