Джек Чалкер - Лилит - Змия в тревата

Любимата ми потрепери, а аз се намръщих.

— Какво си чула, та се разстрои така?

Наведе се към мен и зашепна съвсем тихичко.

— Кал, те няма да спазят уговорката. Щом победят, ще пречукат и тебе, и отец Бронц . Ще дадат на оная господарка каквото иска, за да им се махне от главите, но ще задържат Зийс за себе си. Разправяха, че било време да започнат чистката. Какво е „чистка“?

Обясних й.

— И аз туй си помислих. Цялата Лилит щели да прочистят. Засега се канят да изтребят всички мъже в Зийс, за да стане той имение на вещиците.

В миг на прозрение си признах, че почти всичко от това подсъзнателно ми е било ясно, но не съм искал да допусна, че е възможно.

— Не се тревожи — опитах да я успокоя. — Отец Бронц и аз няма да им се оставим просто така. А и на тази проклета вещица едва ли ще й мине номерът. Марек Крийгън и останалите тузове ще я връхлетят още преди да е започнала.

Тай гневно завъртя глава.

— Така си мислиш, само че и те са умували над същото. Побъркани са, ама не са тъпи. Разправят, че О’Хигинс вече била по-силна от Владетеля Крийгън, а и с тая отвара — викат й „сатанински еликсир“ — превъзхождала всяка армия. Била толкова могъща, че успяла да си скъта две лазарни столетия от Външния свят.

„Лазарни столетия“?

— Да не са лазерни пистолети? — подсказах й с внезапно пресипнал глас, колкото и да се перчех досега.

Тя кимна.

— Ъхъ, това беше. Ох, Кал, какво ще правим?

Сега можех само да я прегърна силно и да я утешавам. Но разбирах, че през следващите два дни трябва да хвана натясно отец Бронц, за да си поприказваме надълго и нашироко.

Свещеникът изкриви лицето си в гримаса.

— Значи е способна да стабилизира лазерни пистолети? Да, силна е поне колкото Крийгън. Трябва да се справим с това затруднение.

Бяхме далеч извън селото на вещиците, в опасната зона, но само тук можехме да бъдем сигурни, че не ни чуват.

— Подценявате проблема — уверих отеца. — В свят като Лилит и едно зашеметяващо пистолетче стига, за да станеш крал. Всеки от пешките може да пречука Владетеля, ако го свари неподготвен. Поне за себе си знам, че бих се справил, а тук и без мен е пълно с изпечени убийци.

Бронц наведе глава, потънал в размисъл.

— Късничко е да променяме правилата на играта, а и не съм уверен, че О’Хигинс би ни позволила. Все пак не успя да ни изненада напълно. — Очите му светнаха отново, по устните му плъзна подобие на усмивка. — Нека ти кажа, че не съм нито кой знае колко изненадан, нито стъписан. Подозирах нещо подобно и подготвих плановете предварително.

Вместо да се ободря, усетих се още по-потиснат.

— Бронц, кой си ти ? Каква е твоята роля всъщност?

Свещеникът въздъхна.

— Кал, наистина имаш право да се съмняваш, но причините да ми се довериш засега са поне няколко. Можех да те убия отдавна, особено в първите дни, когато беше невеж и безпомощен. Не го направих, нали? Помогнах на теб и Тай, доколкото беше по силите ми. Е, признаваш ли?

Само поклатих глава едва забележимо.

— Тогава — продължи той — моля те да съхраниш доверието си към мен до края на сражението. Искам да стоиш колкото се може по-далеч от О’Хигинс. Единствено тя е заплаха за човек с твоята сила. Стой и чакай. Когато всичко свърши, ще знаеш каквото искаш. Обещавам ти. Ще научиш отговора на всички въпроси, а и сигурно ще имаш полза от това.

— На чия страна си, отче Бронц? — промърморих с упорита подозрителност. — Няма ли ми кажеш поне това?

Възрастният мъж се засмя.

— Кал, на своята страна съм. Би трябвало вече да си го разбрал. Но за твой късмет в момента интересите ни съвпадат. Довери ми се още веднъж и всичко ще ти стане ясно.

— Ще се постарая — въздъхнах, — защото друго не ми остава.

Той се изкикоти от душа и ме плесна с длан по гърба.

— Хайде да се връщаме. Впрочем защо не опитате да си направите бебе с твоята прекрасна приятелка? Не е изключено доста дълго време да нямате друга възможност… Знаеш ли, след два-три дни твоят остър ум сам ще ти подскаже отговорите. Мисля си, че едва ли ще се наложи да ти обяснявам надълго и нашироко. Само помни, че те харесвам, синко. Някой ден ще станеш Владетел на Лилит, ако си опазиш главата дотогава.

Погледите ни се срещнаха, но и двамата не казахме нищо повече. Питах се дали този „някой ден“ все още ще искам да стана Владетел.

Принцът не се сражава срещу простолюдието. За него е запазена схватката с равните нему или по-висшестоящите. Затова отначало ми бе отредено само да наблюдавам отстрани. Едва след като армиите си пуснеха кръв взаимно и изходът от битката бъдеше решен, аз щях да се изправя пред портата на замъка и да тръгна към забранения централен коридор. Чудно, но бих предпочел да бъда сред войските, защото целият ми досегашен живот бе подготовка за нещо подобно. Колкото и стъписващо да звучи за мекотелите от цивилизацията, наслаждавах се на това предизвикателство. Но вече се бях издигнал над ролята на самотен убиец, над нещастните редови войници. Сега те щяха да се вкопчват един в друг от мое име.