Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

— Не се обиждай, но този път не е от дреболиите, с които се занимаваш. Добро ченге си, Хенък, но става дума за нещо, което е доста над възможностите ти.

Успях да го ядосам.

— Жанг, какви ги дрънкаш?

— Свържи се по радиото с Боген и му предай, че настоявам незабавно да говоря с него. Хайде де, Хенък, какво ти струва?

— Няма да ти обърне внимание — озъби ми се присмехулно той. — Има си по-важна работа.

— Ако му предадеш моето съобщение съвсем точно, не само ще поиска да се срещне с мен, но и ще счупи всички галактически рекорди, за да пристигне по-бързо.

— Я да го чуя това велико съобщение.

— Кажи му… — Ето, започна се! — Кажи му, че никога няма да решат проблема с премахването на основната програма, независимо колко усилия, време и пари се хвърлят за проекта „Феникс“. И добави, че аз мога да се справя.

Хенък ме зяпна.

— Ей, ти не би трябвало да знаеш за проекта!

— Просто предай съобщението. И ме информирай кога Боген иска да се срещнем.

Обърнах му гръб и се върнах в администрацията. Изобщо не се съмнявах, че веднага ще налапат стръвта. Не сбърках.

Тъкмо се канех да поработя и Хенък нахълта в кабинета ми.

— Слушай, тежкар, предадох депешата ти на острова и онези едва не се продрискаха. Боген е горе, на станцията, но вече е отлетял насам, за да говори лично с тебе. Срещата ви е след час и половина. Нали това искаше?

Ухилих му се.

— Къде?

— В неговия кабинет. В Замъка.

— На острова ли?

— Че къде другаде има замък? — Той ме изгледа странно. — Жанг, ти или си най-безнадеждният тъпанар, или най-дебелокожото копеле, което съм виждал. Е, кое от двете е вярно?

Този път се постарах да му покажа всичките си зъби.

— Познай!

В почивен ден не беше лесно да събера екипаж, но след половин час катерът бе готов за отплаване. Оставих бележка на Дилън само с думите „В играта сме“ и потеглих към острова на Лару.

Боген вероятно щеше да стигне там преди мен. Всъщност нямаше как да се добера за час и половина, защото хората му от Сигурността не пожелаха да ми осигурят аерокола. При максималната скорост от седемдесет километра в час катерът щеше да измине разстоянието до острова приблизително за толкова време, а аз се забавих още трийсетина минути, докато тръгнем. Нямах нищо против. По-добре беше Боген да ме чака и да кипне. Така ще е наежен и излишно емоционален, а аз ще разчитам изцяло на разума си и на предимствата, които ми даваше особената подготовка.

Все пак ми се стори, че мина цяла вечност. Мяркаше ми се кошмарната мисъл как някой борк ни причаква точно сега, за да ни види сметката.

Разминахме се обаче с опасността и накрая осветените кули на Замъка се появиха над хоризонта. Небето притъмняваше, усетих хладина във въздуха и предположих, че скоро ще завали. Какво ли ме интересуваше? Палачът да се притеснява за времето, на жертвата й е все едно!

Слязох от катера веднага, щом го вързаха за пристана. Отидох в близката сграда на Сигурността.

— Жанг — представих се на дежурната. — Имам среща с Боген.

Тя погледна един от екраните и кимна.

— Разрешено ви е да отидете само в кабинета му. Никъде другаде. Придружителите ви чакат на първия пропускателен пункт.

— Придружители? Брей…

Излязох и се запътих към вратата, през която досега не ме допускаха. Там трябваше да се подложа на сканиране. Най-сетне компютърът се увери, че съм си аз, вратата се плъзна встрани, за да ме пропусне в следващото помещение, където процедурата се повтори. Видях двама мъже в полицейска униформа — сериозни, грамадни и твърде добре въоръжени.

— Вървете между нас и нито крачка встрани! — заповяда единият.

Докато крачехме по пътеките, забелязвах навсякъде специалните защитни системи, а някой или нещо ни следеше непрекъснато. Малко преди самия Замък отново минахме през двойна врата след сканиране и едва тогава можехме да проникнем в първия двор.

Бях смаян. Всичко наоколо бе постигнато с внимателно подрязване на гигантските дървета и поставяне на допълнителни площадки, но за миг ми се стори, че отново съм попаднал някъде в Конфедерацията. Бяха внесли пръст, вероятно от Лилит, прокълнатата планета-градина, и пред мен се простираше огромна, изумително зелена поляна екзотични цветя и храсти. Лару още повече ми се издигна в очите. Сигурно на негово място и аз щях да си направя нещо подобно.

След поредното сканиране на входа на Замъка минахме през вече познатата ми като конструкция двойна плъзгаща се врата. Признавам си, че въпреки разказите на наложниците, които Дилън ми предаде, не бях подготвен за гледката. Огромни светли помещения с невероятен лукс. Прекрасни килими, удобни кожени кресла и дивани. По стените и край тях се виждаха премного произведения на изкуството — предположих, че са оригинали — напълно подхождащи на обстановката. Бих казал, че само стърчащите навсякъде ченгета разваляха картинката, а и към нас винаги беше насочена по някоя камера.