Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

— Нима биха се осмелили? Нали им е известно, че Конфедерацията вече е научила за роботите? А пък Лару едва ли ще рискува пришълците да разберат с какво точно се занимава. Щом всичко се прави на острова, той явно желае да не разкрият тайната му…

— Току-виж се окажеш права. Хайде да обобщим какво знаем досега. Първо, по проекта се работи само тук. Второ, въпреки достъпа до всички ресурси на Цербер — или на целия Диамант, въпреки усилията на най-добрите учени, Лару още не е постигнал кой знае какво. Положението на Четиримата владетели също е напечено. Рискуват да предизвикат грубата намеса на Конфедерацията и да се скарат със съюзниците си. — Наведох се да целуна Дилън. — Дано си познала. Вероятно те наистина не могат нито да се справят с проблема без външна помощ, нито да си я осигурят.

Исках да проникна на острова и да се включа в проекта. Предполагах, че начинанието е на всички Владетели, а не само идея на Лару. Значи и да го ликвидирам, нямаше да реша задачата. Боген или някой друг от господарите на това твърде добре организирано общество би поел веднага нещата в свои ръце.

Какво точно исках да направя? Да спра проекта, поне засега! Да се сдобия с достатъчно власт, за да променя малко този прогнил свят, да го очовеча доколкото мога да опазя онова, което за мен беше по-важно от всичко. И най-вече — да угодя и на жителите на Цербер, и на Четиримата владетели, и на Конфедерацията…

Идеята ми се мярна за миг и аз се вкопчих трескаво в нея. Премислях я от всички страни. Накрая реших, че толкова смахнат план няма как да се осъществи… освен ако не стане като с предишния. Започна ли, трябваше да правя вярната крачка всеки път в почти безизходни ситуации. Веднъж да се препъна — и с мен ще е свършено.

— Дилън?

— Какво, Куин?

— Да допуснем, че има начин да им пъхнем прът в колелата… и да направим малка революцийка, с която да превърнем Цербер в хуманен свят, пък ние да сме на върха, а?

— Виждам, че пак се побъркваш.

— Да, но нека предположим само за миг, че е възможно. Ако ни провърви, не би се наложило да убиваме никого, дори Уогънт Лару.

Тя се разсмя.

— И шансовете ще са нищожни като в номера с „Тукър“, нали?

— Още по-малки. Доколкото мога да пресметна, възможността да ни разкрият, надхитрят или направо да ни пречукат е пет към едно. А вероятността да постигнем целите си е едно към сто или дори едно към хиляда. Не знам какво ще ни сполети, ако се провалим — още по-гадни присъди, незабавна екзекуция или изпращане на Момрат, което си е все същото. Започна ли обаче, едва ли ще има връщане назад.

Тя се взираше в мен смаяна и разпалена; сякаш за миг зърнах предишната Дилън.

— Ясно ми е колко много ти се иска да го направиш. Защо се колебаеш?

Прегърнах я.

— Не се ли досещаш?

Тя въздъхна.

— Я да видим имаме ли избор. Решиш ли да не правиш нищо, няма да си простиш, ако най-лошите ти опасения се сбъднат. И аз ще се чувствам виновна. Не знам много за твоята Конфедерация, дори за другите планети от диаманта, но понякога си мисля, че ние двамата сме последните оцелели човеци в този свят.

— Провалът би означавал край на всичко и за тебе — напомних й тихо.

— Ами нека да е така! Останем ли в сегашното си положение, връзката ни пак няма да е истинска. Ще раждам деца, ще ми ги взимат… Не ми се вярва някога да отменят моята присъда, значи след не повече от двадесет години ще ме засилят към Момрат. Що за живот е това? — Дилън се взря сериозно в очите ми. — Захващай се и ще ти помогна поне в онова, за което внушените ми забрани няма да попречат. Нали ме разбираш? Сигурно в края на краищата ще си докараме белята, а аз не искам да живея без теб. Нека и този път заложим всичко — двамата. Или успяваме, или ни довършват… заедно.

Притиснах я към себе си и се любихме така, сякаш ни е за последен път.

Предстоеше ни последното, върховното и решително надхитряне.

Влязох в канцеларията на Сигурността в пристанището с чувство на обреченост, но и превъзбуден, сякаш целият ми живот беше само подготовка за този миг. Разчитах единствено на вдъхновението си, а се изправях срещу най-способните на тази планета — предостатъчно предизвикателство!

Мъжът зад бюрото ме изгледа любопитно, защото този ден нямаше да превозваме товари, но кимна и изчака мълчаливо обясненията ми.

— Искам да се обадиш на координатора Боген. Трябва да се срещна с него възможно най-бързо.

— Боген е на острова. А и каквото имаш да кажеш във връзка със сигурността тук, засяга мен, не него.