Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Психиатърът ми се усмихна смразяващо.

— Вие сте шпионин под прикритие, нали? Агент на Конфедерацията. Не се стряскайте така! Нито сте първият, нито ще бъдете последният. Няма да ви издам. Не би имало особен смисъл. Психопрофилът ви показва, че сте извънредно независима личност, а Цербер и особено Дилън са ви променили коренно. Интересно, че въпреки всички провали Конфедерацията упорито праща хора тук…

Отпуснах се с въздишка на стола.

— Как стигнахте до истината?

— Ами да започнем с името ви — Куин Жанг. Женско е. И сте пристигнал в женско тяло. Но никога не сте били жена, освен през краткия период на проникването ви на Цербер, проведено великолепно. При мозъчно сканиране има забележими разлики между мъжете и жените. Вие не бихте ги забелязал, но аз не само съм специалист, а и работя на планета, където размените са всекидневие, затова съм наблюдавал какво ли не. Спомнете си физиологическите разлики между половете. Мозъкът ги управлява и същевременно им се подчинява, затова каквито и нови структури да възникнат в психиката, следите от предишните остават. А при вас те липсват напълно. От появата ви мога да съдя, че Конфедерацията най-после се е научила да прави изкуствено това, което ние тук вършим съвсем естествено.

— Не е точно така. Броят на неуспешните случаи, завършващи със смърт, е твърде висок.

— Зашеметяващо! Непременно ще запазят това в пълна тайна, достъпна само за върхушката. Принудени са, иначе подобна размяна на телата би разрушила непоправимо цялата структура на обществото им. — Докторът искрено се засмя на собствените си думи. — Пък и нямат никаква полза от такова постижение, поне спрямо Диаманта. Всеки, който е достатъчно способен, за да причини сериозна вреда като агент, щом попадне тук, се превръща в един от най-добрите и… най-опасните членове на нашето общество. Я ми кажете — вие наистина ли имате намерение да убиете Лару?

— Би трябвало да убия първо вас — отвърнах с леден глас. — Сега сте най-опасният човек на планетата за мен, дори повече от Владетеля й.

— Но няма да го направите — убедено каза Думония. — Ще си навлечете прекалено много главоболия, а вече си ги имате достатъчно заради онова, с което сте се захванал. Освен това ще привлечете вниманието към себе си, дори да не ви заподозрат, защото ще напипат връзката ви с мен чрез графика на психосеансите. Съмнявам се човек като вас да има нужда точно от подробно разследване в момента. А и мисля, че разбирате съвсем ясно — изобщо не ме интересува ще пречукате ли Лару, ще сложите ли ръка на цялата проклета планета, или от утре ще заживеете кротко като агънце. Поне ще е някаква промяна… Повярвайте ми, Жанг — вие сте седмият агент, когото срещам, но досега не съм предал на властите нито един. Предполагам, че сте ме опознал достатъчно и сте забелязал моята най-сериозна слабост. Аз съм романтично настроен революционер-анархист, само че без необходимата дързост… затова пък с малко прекомерна привързаност към хубавия живот. Ако не сте бил уверен, че ще ме подкупите, изобщо нямаше да дойдете при мен.

Вдигнах рамене, макар старите навици да ми подсказваха съвсем друго поведение. Разбира се, докторът беше прав и нямах друг избор, освен да му се доверя. Хитрец като него знаеше как да се опази.

— Можете ли да премахнете командата да се свързвам с началниците си? Или поне частта й за забравянето?

— За жалост не мога. Не и с тукашните ми ограничени възможности. И двете принуди обаче са достатъчно прости, за да бъдат неутрализирани.

— Моля? Какво искате да кажете?

— С равнището на психическите структури, които съм в състояние да налагам, бих ви внушил нов набор от команди, които да обезсилят предишните. Например нищо не пречи да ви убедя, че харесвате Уогънт Лару и вие ще започнете да изпитвате симпатия към него всеки път, когато чуете името му. Така ще неутрализирам стремежа ви да го убиете. Ако подбера точно начина, по който налагам командата, ще създам взаимно противоречие „обич-омраза“ и няма да сте в състояние да предприемете нищо срещу него. Мога също да ви наложа принуда да не използвате предавателя. Пак ще се отзовавате на всяко повикване, но няма да казвате нищо на бившите си началници.

— Не ме е грижа за тях — уверих го. — След време сигурно ще поискам да се отърва напълно, но засега бих могъл все някак да се възползвам от положението. Предпочитам просто да помня какво точно съм правил и съобщавал. Има ли пречки?