Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

— Ами забраната да вреди на себе си или други хора? Нали казахте, че е стандартна?

— Така е. Спомнете си, че са имали само няколко часа да поработят с момичето, но са свършили немалко. Санда с нищо няма да навреди на Дилън, защото ще отблъсне вас и вярва, че някой ден ще зарежете другата жена и ще разберете грешката си. На вас също няма да стори лошо, защото е способна да търпи безкрайно, стига да сте наблизо. А увереността, че накрая тя ще спечели, не й позволява да посегне и на себе си. Дори не е била необходима подобна забрана… Всъщност виждам само един начин да навреди някому, при всеки друг случай сте в пълна безопасност.

— Какво може да я накара?

— Ако вие го поискате от нея. Готова е на всичко, за да ви убеди колко се заблуждавате.

Ухилих се и малко си отдъхнах.

— Разбира се, няма да поискам подобно нещо от нея.

— Разбира се — промърмори и Думония.

Торпедата бяха препратени в „Емясейл“, където си им беше мястото, моите устройства също бяха готови. Вече не се съмнявах в пълната преданост на Санда. Един ден двамата с нея отидохме до „Емясейл“ и огледахме мястото. Много приличаше на нашето пристанище. Нямаше как да е иначе — бе построено от същата корпорация, по същото време и със същата цел.

Естествено навсякъде, както и очаквах, се размотаваха пазачи. Имаше и всевъзможни електронни аларми, най-вече около складовете.

Като повечето родени на Цербер кореняци, Санда плуваше добре. Щом животът ти ще мине по гигантски дървета, а наоколо има само безкраен океан, ясно е на какво ще те научат най-напред.

Използвахме прости екипи за подводна работа и обикновени шнорхели. Не исках да се издадем, ако някъде имаше поставени звукови устройства, способни да засекат шум от акваланг. За всеки случай се топнахме във водата на цели двеста метра от катерите и преплувахме до тях, без да се подадем нито веднъж. Покрай стените на пристаните забелязахме малки сензори, но нищо не ни пречеше да се наместим под самите катери, а доброто осветление наоколо само ни улесняваше.

Пък и защо ли му трябваше на Лару да подозира саботаж? Кой и какво би спечелил? Предполагаше се, че при такава система за сигурност вредителите ще бъдат тутакси разкрити. Но дори да успееха, просто щяха да позабавят осъществяването на проекта. Местният Владетел веднага би си набавил катери, от други фирми. В целия замисъл имаше само един незаменим елемент — органичните роботи, но тях ги стоварваха на площадката за кацане, намираща се на самия остров. Охраната очакваше злосторниците да се интересуват повече от складовете — затова ги пазеха толкова внимателно. Защо да пипат катерите? Нали бяха лесно заменими и врагът не би спечелил нищо.

Каква грешка…

Вечерта на следващия ден двамата със Санда се върнахме. Този път носехме и торбата с хитрини. Безпрепятствено и безшумно прикрепихме устройствата не само по бронираните кораби, но и по най-големите траулери.

Толкова лесно се справихме, че момичето дори изглеждаше малко разочаровано. Беше изтощително преживяване, но без никакъв гъдел за нервите. Все едно пишеш дълго писмо.

Задействах устройствата си в различни моменти и на различни места, при това от нашите катери, когато доближавахме на достатъчно разстояние, вършейки всекидневната си работа. Разбира се, никой от моите хора не знаеше какво става. Аз пък не можех да контролирам кога дефектните торпеда ще бъдат заредени в катерите на „Емясейл“. Оставаше ми единствено да създавам постоянни тежки проблеми с борките за моряците, снабдяващи Лару, за да харчат по-бързо боеприпасите. Занимавах се с обичайните си дела и чаках. Предполагах, че дори няма да науча ужасните случки, които щях да причиня. И се надявах главоболията на хората от „Емясейл“ да подпомогнат плановете ми. Така беше най-лесно, макар и не особено сигурно.

Разбира се, най-добрият начин да постигнеш желаното е да създадеш положение, когато врагът те кани доброволно, дори ти заповядва да направиш точно каквото ти се иска. В това беше смисълът на заниманията ми напоследък. Успеех ли, решавах проблема как да проникна в крепостта на Лару. Не е ли чудесно собственикът на непристъпната твърдина сам да те покани да влезеш в нея?

Докато чаках плодовете от кроежите си, Дилън започна да ходи на сеанси при доктор Думония. Аз също отивах с нея, защото сърцевината на замисъла му бе да я убедим, че я обичам, независимо от превъплъщенията й. Беше си вярно. Напълно приемах новата й цел — да стане съпруга като онези от границата. Исках жена ми да е щастлива, а психиатърът бе доказал, че в момента това е невъзможно. Трябваше да й вдъхна чувство на сигурност — намерение, което не по мое желание лъхаше малко на ирония, защото в същото време се опитвах (с всички произтичащи от този факт рискове) да ликвидирам Уогънт Лару.