Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Вратата се плъзна встрани и аз минах през отвора, без да се помайвам. Имаше малка бяла вдлъбнатина с отбелязани места за поставяне на ходилата. Изпълних указанията, колкото и цялата тази история да беше вбесяваща. Да си гол и изолиран в кораб, управляван изцяло от компютър, е по-унизително от търпимото за човека, понеже отлично разбираш, че всяко усилие е напълно безсмислено.

Все пак поне можех да се огледам. Стояхме в дълъг, задънен коридор, към стените на който бяха прикачени тесните ни килии. Преброих около дузина затворници. Отбрана реколта, отбелязах кисело. Почти равен брой мъже и жени, голи и смачкани пандизчии, които скоро щяха да бъдат зарязани на света под нас. Чудех се защо ли са предпочетени за превоз дотук, вместо просто да изтрият съзнанията им — щеше да струва къде-къде по-евтино! Какво ли намираха компютрите и майсторите на психосондирането в подобни унили типове, та непременно трябваше да ги оставят живи? Поне самите затворници да бяха наясно, но и в това се съмнявах. Пък и дали някой изобщо знаеше…

Вратите треснаха на местата си. Ослушвах се напрегнато — може би очаквах писъка на някой муден трътльо, когато започне изпомпването на въздуха, но липсваше дори и намек за подобна мелодрама. Ако все пак имаше избрали този път към избавлението, ние поне не научихме.

— По моя заповед — излая гласът откъм тавана — ще се обърнете надясно и ще тръгнете бавно в колона по един до края на коридора. Там ще намерите совалка, която ще ви спусне на повърхността. Ще заемате седалките отпред назад, без да оставяте празни места. Щом седнете, незабавно затегнете предпазните колани.

Чух някой от другите да мърмори неясно. Изведнъж проблесна лазерен лъч и за миг металният под изсъска крайно неприятно. Никой от нас не пострада, но веднага настана пълна тишина.

Гласът бе спрял по време на демонстрацията на сила и продължи, без да споменава произшествието.

— Обърнете се надясно… сега! — Ние естествено се подчинихме. — Насочете се бавно към совалката, както ви бе обяснено.

Вървяхме безмълвно и наистина никак не бързахме. Металният под на коридора беше дяволски студен (всъщност това местенце поначало не се отличаваше с домашен уют) и летателният апарат, който ни очакваше, изглеждаше за предпочитане в сравнение с проклетия хладилник.

Совалката се оказа учудващо удобна и съвременна, но забелязах, че седалките й не са предназначени за голи тела. Намерих си място на шестия ред, нагласих предпазния колан и зачаках всички да влязат. Можеше да побере двадесет и четирима пътници, но ние бяхме само тринадесет — осем… не, седем мъже и шест жени. Все забравях кой съм и какво представлявах в момента и се сгълчах мислено за това. Очаквах точно следващите ден-два да са най-опасните за мен, защото нашата групичка сигурно щеше да предизвика доста напрегнато внимание и хората долу да проявят особен интерес към всеки, който не се държи според очакванията.

Люкът се затвори автоматично и чух съскането на херметичните уплътнения. Без никаква подготовка последва груб тласък, откачихме се от транспортния кораб и поехме последната част от пътя.

Отбелязах си наум, че совалката е твърде усъвършенствана и модерна, за да превозва единствено затворници. Значи беше от орбиталните кораби, поддържащи връзките между четирите планети на Диаманта.

Високоговорителите над главите ни зашумяха и чухме много по-приятен мъжки глас със съвсем естествено човешко звучене. Чудесна промяна, няма що.

— Добре дошли на Цербер — изрече мъжът възможно най-искрено. — Вече са ви обяснили, че за вас тази планета е последна спирка и нов дом. Въпреки че още след първите си стъпки на повърхността няма как да напуснете звездната система, от сега нататък не сте престъпници, а граждани на Диаманта на Уордън. Властта на Конфедерацията над вас свърши в мига, в който минахте през отворения люк на совалката, представляваща част от планетарната ни флотилия. Притежаваме общо четири пътнически и шестнадесет товарни кораба. Съветът на системата Уордън е ръководното тяло на нашата самоуправляваща се общност и правото ни на автономия е признато от Конфедерацията, а имаме дори представителство в Конгреса. Всеки от четирите свята е със своя администрация, независима от останалите.

Гласът затихна за малко и аз си казах, че е твърде странно никой от нас да не се обади, за да се заяде, зарадва или поне изръмжи. Напрежението в салона на совалката беше толкова осезаемо, че можеше да се реже с нож. Признавам, съвсем не бях по-спокоен от останалите…